„Rebel Rebel“ и "опасната страна" на Дейвид Боуи

Към 1975 г. Дейвид Боуи вече владее глем рока до съвършенство. След пробива си в края на 60-те със „Space Oddity“, той се утвърждава като една от най-ярките и харизматични фигури на глем ерата. Чрез образи като Ziggy Stardust и Aladdin Sane Боуи непрекъснато се крие зад нови маски, докато издава албуми, които държат света в напрежение. Вместо да остане завинаги в тези роли, той избира поредната си метаморфоза.

Албумът „Diamond Dogs“ е резултат от неговата визия за мрачно, дистопично бъдеще. Първоначално замислен като концептуален проект по „1984“ на Оруел, албумът променя посоката си, когато идеята пропада. Въпреки това, Боуи запазва апокалиптичния дух, а заглавната песен се превръща в химн за нощния живот и неговите постоянни обитатели, пише Far Out Magazine.

По-късно, в „VH1 Storytellers“, Боуи си спомня първата си среща с Марк Болан от T. Rex – още когато Болан свири фолк. Двамата тръгват по сходни, но паралелни пътища, извеждайки фолк влиянията си към по-твърдо рок звучене. Това влияние личи и в рифа на „Rebel Rebel“ – смесица от глем блясък и суров блус.

Боуи признава, че рифът е създаден като демонстрация на стил и самочувствие – типичен „въздушна китара“ момент. Но китаристът Алън Паркър по-късно разкрива, че в него има и скрито послание. След напускането на Мик Ронсън, песента според него е и леко закачливо отмъщение, оформено съвместно в студиото.

Следва нова промяна – филаделфийски соул в „Young Americans“, после краутрок влияния в „Station to Station“. И въпреки че Боуи непрекъснато сменя кожите си, „Rebel Rebel“ остава неизменна част от концертите му.

Близо половин век по-късно песента остава актуална не само защото е класика в жанра, а и заради превръщането ѝ в символ на индивидуалността и личната свобода.