Пет песни от 80-те, които проправиха пътя на бритпопа

В същото време, обаче, има и няколко подбрани звуци и артисти от 80-те години, които успяват да се измъкнат от облаците лак за коса и неон, формирайки решаващ аспект от инди вдъхновението и полагайки основите на бритпоп ерата.

Петте песни от 80-те, които проправиха пътя на бритпопа

The Jam – „That’s Entertainment“

The Smiths – „Still Ill“

Ако погледнем обективно, бритпопът е просто продължение на инди рок сцената, която постоянно се развива през 80-те години и намира дом в лейбъли като Postcard, Factory и Rough Trade.

Cocteau Twins – ‘Ivo’

Inspiral Carpets – ‘Joe’

The Stone Roses – ‘She Bangs The Drums’

Бритпоп е един често охулван термин, измислен от музикалната преса и впоследствие отхвърлян от почти всяка група, на която е бил лепван като етикет. Въпреки това, той определя радиоефира в средата на 90-те години, поставя началото на ерата на „Cool Britannia“ и става свидетел на възхода и падението на безброй млади и гневни групи в мъгла от китарен хедонизъм.

Както почти всяка друга музикална сцена в историята, бритпопът не се появява от нищото, нито пък е роден в някоя лаборатория под надзора на Тони Блеър. В началото на 90-те години музикалният свят на Обединеното кралство е разделен на два основни компонента: рейв сцената на асид хауса, появила се в края на 80-те, и гръндж сцената, прекосила Атлантика от Сиатъл, Вашингтон. За много млади и амбициозни музиканти във Великобритания обаче нито един от тези два свята не предлагал нещо, с което да се асоциират, пише Far Out Magazine.

Неизбежно артистите започват да търсят вдъхновение в миналото и вниманието бързо се насочва към суровата сила на рокендрола, появил се в Лондон през 60-те години. Тогава групи като The Kinks и The Who взимат американското блус звучене и му придават отчетливо британски привкус. По същество именно този класически звук формира гръбнака на вдъхновението за бритпопа.

60-те години може и да са били ключови, но без фигури като Пол Уелър, The Stone Roses или Factory Records, групи като Oasis и Blur биха останали без посока. Нека се върнем в епохата на подплънките на раменете и ядреното напрежение и индустриалните стачки, за да изследваме корените на бритпоп звученето.

Започвайки от самото начало на 80-те, влиянието на The Jam – и в частност текстовете на Пол Уелър – е невъзможно да бъде пренебрегнато, когато разглеждаме годините на бритпопа. Това е факт дори ако умишлено пренебрегнем, че барабанистът на Oasis, Стив Уайт, натрупва опит, свирейки с Weller и The Style Council, или че самият Уелър е излизал на сцената както с Ноуъл Галахър, така и с Blur по различни поводи.

През цялата си знаменита кариера Уелър винаги е поставял в основата на творчеството си реалността на работническата класа, като това никога не е било по-явно, отколкото е в „That’s Entertainment“ от 1980 г. Макар на пръв поглед песента да е доста депресиращ, битов поглед към света около него от влажния му апартамент в Пимлико, в нея е втъкана и отчетлива нотка на надежда и оптимизъм.

По подобен начин определящите парчета от годините на бритпопа, особено ранното творчество на Oasis, са склонни да се фокусират върху чувството за отчуждение и оптимизъм на работническата класа, което несъмнено дължи много на „The Modfather“ (Пол Уелър).

Именно The Smiths въвеждат последния лейбъл в масовото съзнание през 80-те, осигурявайки си редовно присъствие в класациите за сингли, въпреки независимия си произход и действайки като музикално пробуждане за много от бъдещите автори на песни от бритпоп сцената.

„Still Ill“ от зашеметяващия едноименен дебютен албум на групата е особено лесна за свързване със звученето на бритпопа. В нея Morrissey изрича всеки ред с чувство на неподчинение, което може да дойде само от истински аутсайдер. Когато певецът заявява „Английският е мой, той ми дължи прехрана“, заедно с размишленията си за изгубени мечти и политическите реалности на тачъризма, вдъхновението от пънка не е далеч – също както и непокорството на аутсайдери като Suede, Oasis или дори Pulp.

Мечтателният и мистичен дрийм поп на Cocteau Twins оказва силно влияние върху музиката на групи като Lush и дори върху по-широкия бритпоп. В ранните си дни Lush експериментират със шугейз звуци, преди да създадат класиката Lovelife през 1996 г. Според Мики Берени, песента „Ivo“ от албума 'Treasure' е била „неизбежен отправен пункт“ за тяхното творчество и е вдъхновявала музиката им години по-късно.

Какво щеше да е светът на бритпопа без Inspiral Carpets? На първо място, нямаше да има Oasis. Легендата разказва, че братята Галахър дори избрали името на групата, вдъхновени от плакат на Inspiral Carpets, който висял в тяхната стая. Освен това, Ноуъл Галахър започнал кариерата си като роуди за групата в началото на 90-те, след като неуспешно се явил на кастинг за вокалист. Не е изненада, че линията на песни като „Joe“ може да се усети в ранните усилия на манчестърската група.

Малко пред времето си, формацията на Клинт Бун до голяма степен перфекционира британското звучене, преди то дори да се появи, смесвайки любовта към психеделичните звуци на 60-те години със суров, „земен“ подход към рокендрола. Въпреки че групата от Олдъм никога не постигнала същия мейнстрийм успех като тези, които вдъхновила, няма съмнение, че звукът на бритпопа щеше да бъде почти неузнаваем, ако не беше тяхното влияние през най-ранните години на сцената.

The Stone Roses оставят огромен отпечатък върху бритпопа, въпреки че прекарват голяма част от 90-те в съдебни спорове. Те комбинират инди рок с манчестърската acid house сцена и психеделика от 60-те, създавайки уникален звук, който вдъхновява множество млади групи. Песента „She Bangs The Drums“ прекрасно илюстрира този стил – с оптимистични мелодии, запомнящи се мотиви и характерна енергия. Дори ранните записи на Oasis показат, че почти всяка бритпоп банда се е опитвала да подражава именно на тях.