Почувствах се неудобно заради Плевнелиев, пак

Казват, че когато човек се изправи пред по-широк кръг от хора трябва да ги грабне – да влезе в мислите им, да спечели тяхното внимание, гласът му да остане чут.

Същото се отнася и за хубавата музика, която просто слушаш, защото влиза под кожата ти, за разлика от скучните песни, които произвеждат шум, но ти забравяш дори и преди да са свършили. Ако определим, съвсем хипотетично снощния дебат като мелодия, то единственото място от което звучеше един и същи тон, идваше от мястото, където спотаени в ъгъла стояха двойката Попова – Плевнелиев

Клишета, заучени фрази и общи приказки. Това е само част от скучната мелодия, която този дует носеше. И докато опонентите от страна на вицепрезидентите, в лицето на Стефан Данаилов Стефан Данаилов е известен български актьор, политик от БСП, министър на културата в и този на Меглена Кунава, чието име се опитвам да си спомня, изразяваха някакъв вид чувства и реакции, то от страна на ГЕРБовата двойка през цялото време лъхаше ва восък. Подобно на излъчването на фигурите от музея на мадам Тюсо – много грим и равен тон. Еднакъв и безчувствен. Сух и стерилен.

В политиката, както и в живота, наред с присъствието на мъжество,  народът, наричан за краткост „електорат” в условията на избори, припознава себе си в тези, от които лъхат чувство, живот и емоции. Не ги видях в Плевнелиев – той звучеше равен, гладък, беше еднакъв и безинтересен, обидно предсказуем като песен, която изпълнител със затихващи функции пее на пълен плейбек.

Най-разочароващото обаче от цялото му поведение и този път беше липсата на конкретност. Когато получаваше въпрос, всеки отговор биваше последван от условното „Ако...” Всеки път и всеки път. А в случаите, в които „Ако” – условността отсъстваше, вместо отговор следваха псевдонападки, при които вместо отговор следваше контра- въпрос, също толкова  мъгляв и неясен.

Така и не разбрах кога кандидатът за президент мисли сам и кога главата и сърцето му не тръпнат в унисон с това на Бойко Борисов Бойко Методиев Борисов е министър-председател на Република България. Роден е на 13 юни 1959 г.

Така и не чух разумното му обяснение защо е приел да бъде кандидат за президент, след като предложението  е дошло след десет минути размисъл, от страна на премиера. Чудя се само как би реагирал, който и да е кандидат, ако прочете във вестниците, че премиерът определя себе си за най-подходящ, че бил отказал на предишните избори защото трябвало да „оправи „ София, а сега – България... Чудя се още, колко самочувствие трябва да ти липсва, за да приемеш доброволно ролята да бъдеш втора цигулка...

Всъщност, в киното подобни роли се наричат „второстепенни”, там обаче изпъкват ярките таланти, които понякога дори и получават Оскари. За да ги получат обаче, едно от многото условия е наличието на оригиналност, собствен стил, да имаш цвят, да бъдеш различен. Актьорът Плевнелиев обаче е  „втора цигулка” в класически вид. Мелодия, която не е различна от основната и правилната за момента. Има вид на мъж, когото няма да видите да удря с юмрук по масата: вероятно, за да ви се скара - някой ще трябва да го подтикне, а когато взима решения, каквито и да е било/съдейки по витиеватите му отговори/ едва ли ще чуете нещо по-различно от изразите „имам визия за...” и „надграждаме...”

Изобщо, Плевнелиев за пореден път показа, в кристален вид, че основната храна на ГЕРБ са Станишев, Доган и Тройната коалиция... Че за разлика от Ивайло Калфин и този път не каза аблсолютно нищо конкретно, с изключение на суперконкретния отговор на въпроса „Защо харесва Стефан Стамболов”?

Ето и този зашеметяващ със своята конкретика отговор:
„Харесвам Стамболов заради  ясната  външна политика  с  партньорите, които устояват стойностите на България и  на Европа.”

В страни от лишените от съдържание думи единствената тенденция, която бившия строителен министър налага и при която единствено се наблюдава последователност, това е ДЕМОНИЗИРАНЕТО. Демонизирането на българските турци, в частност, както и ДЕМОНИЗИРАНЕТО на всички, които под една или друга форма са декларирали публично това, че няма при никакви обстоятелства да подкрепят неговата кандидатура.

Що се отнася до двете възможности при които трябваше да се държи като Президент – възможността да направи едноминутно обръщение и финалнате думи – и в двата случая Плевнелиев се държа като редови партиен функционер /макар приблизително 100 пъти да повтори че не е член на ГЕРБ/, който най-напред агитира, а накрая „обеща”, ЧЕ ЩЕ СПЕЧЕЛИ ОЩЕ НА ПЪРВИЯ ТУР. Апропо, една „победа”, която дори и услужливата социология не му предопределя. Но пък усещането за безвремие и масовото и повсеместно представяне на желаното за действителност си е единствената, базисна, основна и надградена част от цялостната политика на ГЕРБ, още от момента на тяхното сътворяване.

Казват, че състоянието на махмурлук  понякога е далеч по-препоръчително от това на измислената трезвеност.
Впрочем – Плевнелиев няма вид на човек, който да е изпил дори и една чаша вино – нещо твърде нехарактерно за хората от Пиринския край.


Дани Иванов

Последвайте канала на