Музикалният талант невинаги е достатъчен за постигане на успех. Често е нужен цял екип от хора, които да насочат този талант в правилната посока. Лидерът на Soundgarden Крис Корнел може и да е бил гласът на едно поколение, но по време на създаването на албума „Superunknown“ той се нуждае от напътствия относно естеството на своето творчество.
Тогава, усещайки, че това е грешен ход, се намесва Бейнхорн. Продуцентът насърчава Корнел да пренебрегне всички външни фактори и да се съсредоточи единствено върху музиката, която самият той иска да пише.
В спомен за този разговор пред Ultimate Guitar, Бейнхорн обяснява, че е казал на Корнел: „Въпреки че новият материал може да звучи безспорно като Soundgarden, по-добре е да пишеш песни, които наистина обичаш, вместо песни, които ще угодят на твоите фенове“.
Проблемът не е бил в творческа умора или спад във формата на групата. Всъщност е било точно обратното – предишният им запис, „Badmotorfinger“, циментира позицията на Soundgarden като едни от основните играчи на модерната рок сцена. За успеха допринася и фактът, че продуцент на следващия албум е Майкъл Бейнхорн – човек със сериозна визитка и множество успешни проекти зад гърба си.
По онова време Корнел разбираемо е искал да продължи по възходящата линия, на която групата се намира. Той е бил нетърпелив да вложи всичко от себе си в албум, който да достигне още по-големи висоти и да остави траен културен отпечатък. Както обаче се случва с много групи около втория или третия им албум, нещата в творческия процес стават малко мъгляви. Корнел започва все повече да се съобразява с това какво феновете харесват и очакват от тях в бъдеще.
Разбира се, да се носиш по същата вълна, която ти е донесла успех, е хлъзгав път. Основната причина е, че ако се посветиш на това да правиш едно и също, хората бързо се отегчават, дори и първоначално да са смятали, че точно това искат. Преоткриването обаче също е рисковано, тъй като често изисква голяма смелост и още по-голяма отдаденост на създаването на изкуство, което се усеща като най-честно и автентично.
Първоначално успехът на „Badmotorfinger“ твърдо поставя Корнел в първата категория. Той се стреми да пише песни, каквито вярва, че феновете искат – такива, които продължават оттам, където „Badmotorfinger“ е спрял. Музикантът е искал да запази инерцията и да избегне всичко, което би могло да навреди на безспорния път към успеха, по който вече са поели.
Разбира се, Бейнхорн (а вероятно и Корнел) осъзнава, че този ход може да доведе до загуба на значителна част от фенската маса на групата. Това, което се случва в действителност обаче, надминава и най-смелите им очаквания. Според Бейнхорн, две седмици след този разговор Корнел се връща с две песни, едната от които ще определи цялото им наследство: „Fell on Black Days“ и „Black Hole Sun“.
Излишно е да казваме, че Бейнхорн е знаел колко „невероятна“ е „Black Hole Sun“ още от първите ѝ акорди. Той дори я нарича „една от най-добрите песни, които някога е чувал“ и казва същото на Корнел, твърдейки, че това, което е направил, е да се вслуша в инстинкта си и да се върне с „най-важното парче в целия албум“.
Интересен факт е, че Корнел измисля и електрическата китарна партия на песента, придавайки ѝ по-деликатно усещане, отколкото китаристът Ким Таил би могъл да изсвири. Всички тези уникални елементи, които Корнел вероятно не би създал без предварителния разговор с Бейнхорн, в крайна сметка оформят пътя на групата. Те остават фокусирани върху простото изкуство на интуицията, вместо да паднат в познатия капан на угаждането на феновете.
)