Пътят от илюзията към истината: какво е искал да каже Платон с алегорията си за пещерата?

Най-известното произведение на Платон е “Държавата” – в книгата е описана утопичната представа за идеалното общество, което бива управлявано от философи.

Те биха възхвалявали всеки, който най-добре би познал коя сянка ще се появи като някой, който познава природата на света и цялото общество би зависило от сенките на стената.

Каквото е било, пак ще бъде, и каквото се е правило, пак ще се прави – няма нищо ново под слънцето. – Соломон.

Въпросът, който всеки може да си зададе, е дали той е от окованите или е просветеният, който вижда истината. Ако човек вижда прекрасни отражения на стената през целия си живот, дали ще предположи, че съществува друго, освен тях.

Първата стъпка, която трябва да се поеме, е стъпката на самооценката – осъзнаването и приемането на всички недостатъци и проблеми на характера.

Разграничаването от материалните неща е втората стъпка.

Третата е приемането за ценен живота на всички живи същества. Благородството идва след това.

Четвъртата крачка е любовта към всеки момент на съществуването и приемането му за неповторим.

Петата стъпка всеки открива сам за себе си.

Платон е гръцки философ от Атина, считан за една от най-влиятелните личности в западната цивилизация, ученик на Сократ. Той основава първият по рода си център по философия, наречен Академията, в която Аристотел е ученик.

Платон ни подтиква да си представим пещера. В нея има двама души, които са оковани и неспособни да се обърнат на никоя посока, освен към стената, където са забити оковите им. Не могат да видят кой стой зад тях, нито изхода на пещерата, който е зад гърба им. Светлина идва единствено от огъня, запален в средата. Между затворниците и огъня има пътека, по която ходят хора, които вършат своите дела. Те се движат с предмети на главата си, представляващи дървени и каменни фигури на хора и животни. Окованите мъже могат да видят отраженията от огъня в стената пред себе си, виждат и собствените си сенки. Хората, които се движат, си говорят или мълчат. Гласовете им отекват в пещерата, а на окованите се струва, че сенките, които играят по стената, говорят.

Ако окованите обърнат гръб на стената и насочат поглед към изхода на пещерата, слънчевата светлина ще им причини силна болка, тъй като са привикнали към тъмнината. Щом привикнат съм светлината и видят какво всъщност се случва в пещерата, прозрението ще освети и умовете им.

Животът е изпълнен с учене и опознаване посредством нашите сетива и ограничеността на тялото и материалното около нас. Излизането от пещерата е освобождаването на душата от оковите и преминаването ѝ в света на идеите. Това се случва като се постави цел и се изчисти ума от илюзиите. Платон завършва алегорията за пещерата като задава въпроса какво би станало, когато излезлият от пещерата наблюдава Слънцето.

Откровението ще звучи неправдоподобно на окованите и ще сметнат просветения за луд. Ако се опита да ги изведе от пещерата – това ще стане причина за гибелта му. Платон използва тази метафора и за да я свърже със смъртта на Сократ, който е осъден и екзекутиран от Атиняните, пише "Четилище".

Процесът е предизвикателство за промяна и себеосъзнаване. Часовете биват прекарани в търсене, учене, осъзнаване и използване на знанията в практическа насоченост. Цялото знание е безполезно, ако не се използва упорито и целенасочено в ежедневния живот.