Най-могъщото оръжие в нашия арсенал: съвети как да съхраните себе си

Кога за последно се нацупихте хубаво?

Но кои са те и как е най-добре да се справим с тях?

„Социалните структури насърчават тормоза чрез стереотипи, чрез класова йерархия или може би най-коварното — чрез различни форми на контрол над мисълта“.

Това много прилича на сравнението: „Да се обиждаш е все едно да пиеш отрова и да чакаш другият да умре.“

Тайният враг е нашият вътрешен глас, който определя как възприемаме света.

Както пишат Търман и Салцбърг: „Ние слушаме възторжено този настойчив, непрестанен его глас и чувстваме, че не можем да му се противопоставим, защото си мислим, че той е единственият ни глас.“

С други думи, Тайният враг, този, който вижда всичко през своята собствена призма, те прави по-малко щастлив.

Основният извод от дълбоко прозорливата книга на Търман и Салцбърг „Обичай враговете си“ е: всичко което ни е нужно, това е любов.

Любовта е универсалното средство да се справим с всичките си Четири врагове.

Любовта –това е желанието , което иска най-доброто за другите, и така разоръжава Външния враг.

Любовта е това, което прощава и приема, и служи като противоотрова за Вътрешния враг, тоест на гнева, омразата и страха .

Любовта е това, което с помощта на емпатия и състрадание, побеждава егоцентризма, тоест Тайният враг. Тя вижда другите не през призмата на това, какво могат да направят за вас, а от тяхната гледна точка.

И накрая, любовта е това, което помага и подкрепя другите, което премахва самоомразата, свойствена на Супер-Тайния враг.

В своята книга „Обичай враговете си“ будистките психолози Робърт Търман и Шарън Салцбърг идентифицират „Четири врагове“, характерни в една или друга степен за всеки от нас, описани в будизма. Те са бариери по пътя към щастлив и изпълнен с удовлетворение живот.

Единият от тях е видим, а другите три са вътре в нас и се отнасят до нашите чувства и склонността ни към егоцентризъм. Противоотровата за всички тях можем да открием в любовта, която е изключително мощен инструмент, но е по-сложна, отколкото предполагаме.

Вероятно това не е било онова класическо нацупване с кръстосани ръце и намръщена физиономия, а по-скоро оня по-фин и по-често срещан вид – нацупване с вътрешна обида и сдържан гняв, придружен с желанието да навредите на някой, който ви е наранил, да искате отмъщение за нанесената обида и да си представяте как той моли за прошка, докато получава заслуженото възмездие.

Всички го правим. Ако някой ви откаже нещо, което искате, обиди ви по някакъв начин или пък ви победи в някаква задача или игра (честно или не), то тогава ние се сърдим. Затаявайки раздразнението си, ние си мислим, че можем да поправим нещата. Смятаме, че ако си го върнем, всичко ще бъде наред. Но точно в този момент ние пропускаме един важен момент, а именно, че омразата, гневът и кипящата жажда за отмъщение ни нанася сериозна вреда и на нас самите. Когато се варим в собствената си горчивина, и ние също ставаме горчиви. Според Робърт Търман и Шарън Салцбърг за това вина имат нашите „четири врагове“, които отначало трябва да разпознаем, а след това да намерим начин да се преборим с тях.

Външният враг са „хората, институциите и ситуациите, които имат за цел да ни навредят. Партньорът, който ни е изневерил, шефът, който ни е направил сериозна забележка, или дъждът, който ни е намокрил до костите. Това са злодеите от комиксите, романите и филмите. Външният враг не са само хора; това е всичко в света около нас, което виждаме, от което се страхуваме и мразим. Това може да бъде неравенството, насилието, глада, тероризма, самотата и т.н. — абстрактни идеи и условия, които са безлики и са по-трудни за разпознаване, пише futurist.bg.

Един от най-разпознаваемите примери за Външния враг можем да открием в агресора около нас. Това е не само някой грубиян на детската площадка, който иска да ни открадне нещо дребно, а всеки, който ни подценява, лишава ни от власт или унижава. Но това могат да бъдат не само хора, които ни тормозят, но и цели институции и системи. Както пишат Търман и Салцбърг:

Когато става въпрос за справяне с всички проявления на Външния враг, съветът е стар като света : обичайте ги. Срещнете омразата с любов и враждата с доброта. Проблемът е, че повечето от нас не знаят какво всъщност означава любовта в този контекст. Да обичаш някого означава да „направиш този, когото обичаш, щастлив.“ Причината някой да се отнася зле или жестоко към вас — причината изобщо да е ваш „враг“ — е защото вероятно ви възприема като пречка за неговото щастие. Вие по някакъв начин го правите нещастен или поне го лишавате от спокойствието му. Когато обичаме някого, ние работим заедно с него за да го направим щастлив и по този начин да отстраним причината за враждата.

Вътрешният враг са онези емоции, които отравят душата ни: гняв, омраза и страх. Когато сме обидени, сломени или по някакъв начин онеправдани, ние сме наранени. В създалата се вътрешна празнота често вкарваме онези емоции, които мислим, че ще ни накарат да се почувстваме по-добре. Смятаме, че никоя пролята сълза няма да е напразно, защото ще предизвикаме хладнокръвно, праведно и брутално отмъщение срещу нашите врагове.

Но тези чувства, също като толкова много други наркотици, дават единствено бързото решение, което в дългосрочен план ще нанесе много по-голяма вреда. Цитирайки Буда, Търман и Салцбърг пишат: „Гневът, подобно на горски пожар, изгаря своята собствена опора.“

Ако гневът, омразата и страхът завладеят живота ни, те ще ни отделят от всичко, което ни носи радост. В техния пламенен, яростен захват не остава място за нищо друго, а още по-малко за присъствието на други хора.

Има сериозни изследвания, които показват, че тези чувства физически вредят на организма. Например, гневът способства за освобождаването токсични химичесли вещества като кортизола в кръвния ни поток, които увреждат нашата кръвоносна система. Смята се, че в продължение на два часа след изблик на гняв, шансовете на човек да получи инфаркт се увеличават пет пъти, а рискът от инсулт се увеличава три пъти.

По-добрата алтернатива на тези три отровни чувства се крие в трите форми на търпение. Първо, толерантното търпение е в способността ни просто да изтърпим и да продължим напред. Тук не става въпрос за пасивност или мазохизъм, а да оценим доколко устойчиви сме. Второ, проницателното търпение е осъзнаването колко субективни и преходни са нашите преценки. Светът не е срещу нас и понякога ние сме тези, които предаваме на проблема още по-голямо значение, отколкото той заслужава. Накрая, прощаващото търпение е да можем да прощаваме на всеки, който ни навреди, независимо по какъв начин. Това не само ни позволява да изпуснем гнева и горчивината от случилото се, но и да вземем под контрол ситуацията.

Тайният враг е изключително коварен, защото ние рядко си признаваме колко променлив и зависим от обстоятелствата е този вътрешен монолог. Новите ситуации, начинът, по който подхождаме към другите, и дори начинът, по който съдим за себе си, се определят именно от този глас. Най-често това е гласът на „самоцентричността“ — нарцистичното разбиране, в която целият свят се възприема като нещо, което трябва да ни служи или пък ни пречи. Но подобна егоцентричност не само е недалновидна (в края на краищата, никой не се интересува от нас толкова, колкото ние самите), но и пречи на нашето щастие. Редица изследвания показват, че егоцентричните хора , най-често изпитват „субективно колебаещо се щастие“ — т.е. краткотрайно и преходно щастие, а тези, които са по-безкористни, са по-склонни да изпитат „автентично дълготрайно щастие,“ което означава дълбоко „удовлетворение и вътрешен мир.“

И накрая, Супер-Тайният враг е по-тъмната страна на онзи, споменат по-горе, вътрешен глас . Това е гласът на самопрезрението и самоомразата. Това е гласът, който се задоволява със посредствеността в нас и възприема живота като тъжна поредица от нещастия, прекъсвана от редки епизоди на радост и удовлетворение, и то ако имате късмет. Това е гласът, който казва, че истинското щастие не съществува и ако съществува, то със сигурност не е нещото, което можете да получите.

Както твърдят Търман и Салцбърг: „Чувството на недостойност, това самоунижение, самоомраза и себеотричане се основават на дълбоко вкоренен комплекс за малоценност, вбиван ни още в детството с помощта на културата, изпълнена от страх и невежество.“

Източникът на тази самоомраза, до известна степен, е Тайният враг. Колкото по-обсебени сме от себе си, толкова повече се фиксираме върху личното си щастие. Колкото повече правим неща, само за да доставим на себе си удоволствие, толкова повече нараства това чувство на отвращение от самите себе си. Добротата, състраданието, щедростта и любовта са това, което прави хората щастливи. Когато виждаме себе си да правим смислени и стойностни неща, ние също започваме да възприемаме себе си като достойни хора.

В тази насока има доста сериозни изследвания. Според проучване, публикувано в „Journal of Social Psychology“, тези, които извършват добри дела, се чувстват значително по-удовлетворени от живота си. Друго изследване, проведено от Университета на Британска Колумбия, Канада показва, че „харченето на пари за другите, т.е. просоциалните разходи, водят до по-голямо жизнено удовлетворение, отколкото харченето на пари за себе си.“ Накратко, Супер-Тайният враг на самоомразата е силно токсичен. Помощта към другите предпазва от самоомразата и ни прави по-щастливи.