Скръбта не трябва да става суровина за омраза. Страхът не трябва да е политика

Нищо от това не е ново. Нищо. Случвало се е векове наред. Едно и също поведение на нагаждачи и търсачи на власт, стъпили на страха и омразата на хората.

Но май точно това взе да става проблем… че номера, въртени от едни и същ тип хора, по един и същ начин, пред един и същ друг тип хора, може отново и отново, и отново да върши работа.

Все едно историята ни се смее в лицето – че нищо не научаваме от нея. Упоритостта на собствената тъпота на човечеството пак и пак изплува – като знаете какво, упорито дори след второто пускане на водата. Епоха след епоха… едно и също: страховете от различния… страховете = омразата; омразата = насилието; насилието = вечният конфликт; вечният конфликт = още страх. И затваряме кръга.

А „лидери“, които НИЩО друго не умеят, доят този порочен кръг, подклаждайки всичките му етапи. Жертвите не ги интересуват. Собствената им власт, позиция и пари ги интересуват.

…

…

…

…

_____________________________

Този коментар изразява личното мнение на автора
и може да не съвпада с позициите
на редакцията на Novini.bg.

И в християнския ни свят хора, които фалшиво се представят за християни, поругават християнството, заявявайки, че пазят християнството. На над 50 места в Библията се говори за това, че трябва да приемаш чужденеца и да се грижиш за него в страданието му.

(Левит 19:33–34) „Когато чужденец живее при вас във вашата земя, да не го притеснявате. Чужденецът, който живее между вас, да ви бъде като местен жител между вас; и да го обичаш като себе си, защото и вие бяхте чужденци в Египетската земя“.

(Второзаконие 10:18–19) „Той дава правосъдие на сирачето и вдовицата и обича чужденеца, като му дава храна и облекло. Затова и вие обичайте чужденеца“.

И още много, много, много…

Наложи се да прибягна до цитати, защото изглежда е станало много популярно напоследък сред фалшивите патриоти и фалшивите християни в Европа и САЩ да се цитира Библията „като дявола Евангелието“ и всяко личностно различие да се извърта като културна и религиозна война. Не искам да кажа, че Средновековието ни е ухапало по ***а, ама баш точно това се е случило. Непознаващите собствената си религия се опитват да я поругават, казвайки, че го правят в нейна защита. Налага ли се да пояснявам?...

Добре… ето.

Ако са християни, ще са добри към чужденеца. А те – твърдейки, че защитават християнската си религия, се нахвърлят на чужденеца. Така по-ясно ли става?

Може да не съм най-големият християнин на света, но явно поне разбирам как работят книгите – отваряш ги и ги четеш. Не ги държиш на рафта, да събират прах, докато се кълнеш в тях, а хал хабер си нямаш какво се казва вътре.

Не съм и гадател, но мога да предположа с точност до 99,99999%, че масата фалшиви християни и защитници на белотата на Европа сега ще каже, че защитавам осъден убиец.

Нищо подобно! Убиецът е убиец и присъдата му е присъда. Убийството е гнусно деяние и трябва да бъде наказано.

По същество…

През декември 2025 г. 18-годишният Хенри Новак излиза вечер в Саутхемптън и никога не се прибира у дома.

Младият студент е намушкан смъртоносно след конфликт в центъра на града. Сега стана ясно, че съдът осъжда Викрум Сингх Дигва на доживотен затвор с минимален срок от 21 години преди право на предсрочно освобождаване.

Това трябваше да бъде история за едно престъпление. История за едно семейство, загубило син.

Случват се две неща обаче: Викрум се преструва на жертва на расистко нападение; докато полицията не вярва на истинската жетва – Хенри Новак – че е намушкан. И го оставят да умре.

И „политици“ като Фараж яхват вълната, за да кажат, че ония – по-кафявите – имали повече права от белите.

Защо? Защото един убиец се опитва да се измъкне, преструвайки се на жертва. И всички са ОТНОВО под общия знаменател. ВСИЧКИ.

Много бързо смъртта на Хенри Новак престана да бъде лична история и започна да се превръща в политически инструмент.

И то при положение, че бащата на Новак специално изказа желанието на семейството смъртта на сина му да НЕ се политизира и да НЕ се използва за сеене на различия!...

След подобни престъпления близките често търсят възмездие (понякога и политическа подкрепа или вниманието на медиите). А сега виждаме нещо много различно и достойно. Семейството на Новак поиска нещо друго. Да не се превръща убийството в повод за колективно обвинение.

И тази молба веднага започна да бъде пренебрегвана. От хора, които се преструват на християни.

В социалните мрежи се появяват твърдения, че случаят се прикрива, започват обвинения срещу властите, появяват се познатите за английския расистки спектър лозунги за „двустепенно правосъдие“ (демек, различно за чернокожи и за бели).

И веднага историята достига до фигурите, които от години изграждат политическото си влияние именно върху подобни конфликти. Като Найджъл Фараж и Томи Робинсън.

Тук трябва да направим важно уточнение. Фараж и Робинсън не са едно и също. Единият е професионален политик, а другият е професионален активист. Но са едно и също явление. И двамата разбират много добре силата на обществените възмущение, гняв и страх.

Особено когато те могат да бъдат използвани.

Започнаха приказките как британските институции защитават малцинствата за сметка на мнозинството. Полицията не била прилагала закона еднакво и т.н.

Според техните приказки за пораснали и непораснали съществувала била негласна цензура върху престъпленията, извършени от представители на определени общности.

Това са теми, които присъстват в британския политически дебат от години. Случаят „Хенри Новак“ просто се превръща в новото гориво за тях.

Резултатът не закъсня. В Саутхемптън започват протести и част от демонстрациите прерастват в сблъсъци; полицията извършва арести и се съобщава за ранени служители на реда. Фараж си седи на завет и се хили тъпо и доволно. Това не е просто израз – наистина това се вижда на снимките от парламента по време на изслушване на премиера по темата: Фараж си седи на завет и се хили тъпо и доволно…

На място цъфват активисти от различни организации, а социалните мрежи, по традиция, допълнително нажежават атмосферата. И постепенно фокусът започна да се измества. Хоп!—и все по-малко се говори за Хенри, а все повече се говори за етнически произход, за религия(!), за миграция, за национална идентичност.

След началото на протестите представители на общността на сикхите в Британия предупреждават, че много хора започват да се страхуват за живота и здравето си. Не защото са извършили нещо или са свързани с престъплението, а защото паразитите в политиката насъскват хората към насилие, твърдейки, че искат повече сигурност.

Цяла една общност започва да бъде поставяна под подозрение заради действията на един човек. Стар, стар механизъм. Толкова стар, че историята е пълна с подобни примери. Един извършител постепенно престава да бъде индивид и започва да се превръща в представител на група. След това групата започва да носи отговорност за действията на индивида. Така работят предразсъдъците и колективната вина. Така работи политическата експлоатация на страха. ОСОБЕНО когато към нея се добавят професионални провокатори.

Томи Робинсън е една от най-противоречивите фигури в съвременна Великобритания. Истинското му име е Стивън Яксли-Ленън. През годините той многократно влиза в конфликт със закона.

Сред присъдите и разследванията срещу него присъстват нападение, използване на фалшиви документи, финансови нарушения и неуважение към съда.

Робинсън изгражда публичния си образ като човек, който казва „неудобните истини“, които според него политическият елит се страхувал да произнесе. Поддръжниците му го възприемат като борец срещу политическата коректност.

Но реално е професионален производител на обществени конфликти. Един от най-известните му случай беше когато насъска феновете си да изпотрошат няколко хотела, пълни с мигранти, полицията ги арестува, а той през това време се оказа… на море в Испания.

Найджъл Фараж е малко по-различен тип фигура. Той никога не е бил „уличен активист“. Неговата сила е политическата легитимност, но…

… през годините преминава през толкова партии, че „легитимност“ при него започва да звучи като „легално“ относно квартала с червените фенери в Амстердам. Да, „законно“ е, ама…

Започва като Тори, после е в UKIP, после Brexit Party и сега Reform UK.

Фараж няма присъдите и скандалната биография на Робинсън, но има нещо друго. Дългогодишна способност да превръща общественото недоволство в политически капитал.

През годините многократно е обвиняван в разпространяване на тези, които съвпадат с руските геополитически интереси. Бил е и чест гост на руската пропагандна RT. И (никаква изненада тук!) често е критикувал санкциите срещу Москва. Правил е и изказвания, които омаловажават руската отговорност за войната в Украйна. Бидейки подозиран, че е гласът на Путин, има малко място за изненада, че е сред движещите сили на Брекзит – един от най-големите успехи на путинската пропаганда срещу Западния свят.

Има и един друг проблем, върху който човечеството не изглежда още готово да работи.

Виждаме начина, по който работи съвременната информационна екосистема. Преди десетилетия подобна трагедия би останала местна новина, а днес се превръща в международен дебат за „идентичност“. А след това и в културна и РЕЛИГИОЗНА война.

След това в средство за мобилизация и агресия.

Най-трудното нещо в тази среда какво се оказа?... Оказа се да се спази онова, което поиска семейството на Хенри Новак. Да се запази човешката перспектива. И да се запази паметта на детето им. Те не само изгубиха син, а сега трябва и да гледат как смъртта му се превръща в суровина за чужди политически платформи И ОЩЕ НАСИЛИЕ.