„Поетика“ на Аристотел излиза в нов превод

Нека припомним, че Аристотел е ученик на Платон и учител на Александър Македонски. Съчиненията му са в различни научни сфери и на практика са енциклопедия на древногръцкото познание.

Откъс:

Повече от четиридесет години след последната си поява на български език „Поетика“ на античния философ излиза в нов превод на Георги Гочев, придружен с подробен коментар. „Изток-Запад“ издава този класически трактат, посветен на теорията на драмата, в който Аристотел разглежда трагедията като естествен човешки феномен и се пита за какво служи поезията.

И до днес за тази творба се спори дали е дело на самия философ или представлява записки на негови лекции, посветени на трагедията, комедията и епоса, компилирани с учебни резюмета от други негови съчинения по същите теми. Но това няма съществено значение. Важното е, че произведението успява да покаже в драмата онова, което влиза в отношение с човешката природа. Всяко творчество, смята Арстотел, в това число и поетическото в строгия смисъл на думата, е подражание (mimesis), а подражанието е естествено за човека от най-ранна детска възраст.

Творчеството е напълно естествено за хората и е в съгласие с природата. Според Аристотел „Трагедията е подражание на живот“. А пречистващият ефект на творбата се постига чрез страданието на душата. И доуточнява: трагедията и епосът подражават на по-добри и по-способни хора, а комедията – на онези, които са по-лоши от обикновения човек.

„Поетика“ или „За поетическото изкуство“ е единадесета книга в библиотека „Извори“. Досега в поредицата са излезли „Пир“ от Платон, „Към себе си“ от Марк Аврелий, „Фрагменти“ от Леонардо да Винчи, „Реч за достойнството на човека“ от Джовани Пико дела Мирандола, „Преброяване на лудите“ от Настрадин Ходжа, „Монадология“ от Готфрид Лайбниц, „Писма до Луиз Коле“ от Гюстав Флобер, „Философията като строга наука“ от Едмунд Хусерл, „Степ“ от Антон П. Чехов, „Дверите на възприятието“ от Олдъс Хъксли.

15.
По отношение на характерите трябва да се стремим към четири неща, първото от които и най-важно е – да са добри . Както беше казано по-рано, характерът се проявява тогава, когато разказът или самото действие насочват към някакъв избор, и съответно характерът е добър, когато изборът е добър. И наистина, този характер може да се открие у всеки род хора: и жената може да притежава качества, макар че по-принцип е по-неспособна от мъжа, а също и робът, макар че по принцип е негоден .
Второ, характерът трябва да бъде подходящ. Един характер може да е мъжествен, но не върви жената да бъде мъжествена или страшна по същия начин като мъжа.
Трето, характерът трябва да бъде съответен, което е различно от това да бъде направен добър и подходящ, както беше казано.
Четвърто, трябва да бъде последователен. Ако пък човекът, който бива представян, е непоследователен, и желаният характер е именно този, при все това той трябва да бъде последователно непоследователен.
Пример за ненужно зъл характер е Менелай в „Орест“ ; за неуместни и неподходящи – Одисеевият плач в „Сцила“ и речта на Меланипа в едноименната трагедия ; за непоследователен – Ифигения в „Ифигения в Авлида“, защото молеща за живота си по нищо не прилича на онази, която е по-късно .
Както в структурата на събитията, така и при характерите винаги трябва да се съблюдава или необходимото, или вероятното, така че онзи, който е някакъв, да казва или върши онова, което казва или върши, или по необходимост, или по вероятност, и едно да следва след друго или по необходимост, или по вероятност.
Ясно е, че и развръзката на фабулата трябва да произлиза от самата фабула, а не като в „Медея“ от театрална машина или като в „Илиада“ – от случката с отплаването . И тъй като приписваме на боговете способността да виждат всичко, то това средство трябва да се използва за неща извън сценичното действие – или такива, които са станали по-рано, поради което човек няма как да знае за тях, и някой бог трябва да ги съобщи, или по-късни, за които трябва да пророкува. С една дума, в развитието на действието не бива да има нищо нелогично, а ако има, то трябва да е извън трагедията, както е в „Едип цар“ на Софокъл .
Доколкото трагедията представя хора по-добри от нас, тя трябва да подражава на опитните портретисти, които, рисувайки лицата на хората, се стараят както да ги направят възможно най-подобни, така и да ги разкрасят. По същия начин и поетът, като представя хора гневни и разпуснати или с други подобни черти на характера, въпреки че те са такива, трябва донякъде да ги облагороди – както Омир направил Ахил добър, макар че той е образец за грубост.
Та за тия неща трябва да се внимава, както и за вживяванията , съпътстващи по необходимост поетическото изкуство, защото по отношение на тях често може да се сгреши. Но за това е казано достатъчно в издадените ми съчинения.