Шестте филма на Гилермо дел Торо, без които той не би могъл

Той съзнателно се обгражда с образи, предмети и създания, които му напомнят защо разказването на истории чрез киното е неговата житейска мисия.

Съдейки по снимките от дома му, Bleak House прилича на личен лабиринт – място за изгубване, но и за спасение. Неслучайно режисьорът описва любовта си към чудовищата като своя „религия“ в интервю за Deadline.

Режисьорът включва в списъка и дългоочаквания си „Франкенщайн“ – личен прочит на класиката на Мери Шели, който той определя като едно от най-удовлетворяващите си творчески преживявания.

„Формата на водата“, отличен с „Оскар“ за най-добър филм и режисура, представя необичайна любовна история между самотна жена и мистериозно същество, превърната в нежен и меланхоличен разказ за нуждата от близост.

Най-изненадващият избор в списъка му остава „Огненият пръстен“ – зрелищен сблъсък на чудовища и гигантски машини, който Дел Торо успява да превърне в рядко интелигентен и визуално вдъхновен филм в жанр, често лишен от дълбочина.

Малцина режисьори са толкова изцяло потопени в любовта си към киното, колкото е Гилермо дел Торо. За него филмите са не просто работа, а начин на съществуване.

Фантазията и нейният сблъсък с реалността са постоянна тема в творчеството на Дел Торо. Най-емблематичният пример си остава „Лабиринтът на фавна“ – приказка за бягството от жестокостта на войната, разказана през очите на дете, което намира убежище в свят на странни същества и древна магия.

Сред тях е готическият „Гръбнакът на дявола“ (2001), история за дете по време на Испанската гражданска война – едновременно дълбоко човешка и смущаваща. „Пурпурният връх“ предлага по-романтичен поглед към готиката: с пищна визия, драматични костюми и наситена цветова палитра.