Тридесет убити жени не впечатлиха никого. Един суданец обаче изкара тълпата на улицата и „подпали“ Белфаст

И тук е най-тъжната част: тридесетте убити жени заслужават повече внимание и повече обществен гняв. И повече НАТИСК ЗА ПРОМЯНА. Но не… те не го получиха. Нямаше как да ги политизират. Не ставаше лесното разделение на „ние“ и „те“.

_________________________

Този коментар изразява личното мнение на автора
и може да не съвпада с позициите
на редакцията на Novini.bg.

„През последните шест години в Северна Ирландия бяха убити 30 жени. Не беше затворена нито една улица. Нямаше нито един голям протест. Какво общо имаха жертвите тогава? Всички бяха убити от бели местни жители“.

Това написа The London Economic покрай безредиците в Северна Ирландия през последните дни.

Малко контекст…

Всичко започна след ужасяващо нападение в Балимина. Заподозреният е судански гражданин. Случаят предизвика огромен обществен отзвук и да!—напълно разбираемо възмущение. Само че след това се случи нещо странно. Гневът рязко спря да бъде насочен към предполагаемия извършител и взе да се насочва към хора, които нямат нищо, ама НИЩО общо със случая.

Тълпата от (колко познато!) облечени в черни анцузи с качулки на главите и маски на лицата започна да атакува къщи, да пали автомобили. Цели семейства се видяха принудени да напускат домовете си. Сред тях и румънци. Да, румънци, не суданци. Румънци.

Според румънското външно министерство поне три румънски семейства са станали жертва на нападения и вандализъм. Част от тях са поискали помощ за завръщане в Румъния.

А едно от РУМЪНСКИТЕ семейства е било нападнато, след като съседите са викали на тълпата: ей тука живеят чужденци! И тълпата е завила от пътя, за да нахлуе в къщата им, която е била плячкосана и разбита.

Логиката не изглежда особено ясна. Но ако махнем логиката и погледнем емоцията, картината става много по-разбираема. Нали?

Знаете, в подобни ситуации се случва нещо друго; въобще не става дума за справедливост или там някакво си търсене на сигурност (да палиш коли за повече сигурност е като да е**ш за повече девственост, но това е друга тема…).

Но къде беше този гняв през последните шест години? Къде бяха шествията? Къде бяха блокадите? Къде бяха протестите?

Защото тридесет жени са мъртви. Тридесет. Не една. Не две. Тридесет. И въпреки това обществото в Северна Ирландия, дето се бие в гърдите, че иска наказания, справедливост и повече „сигурност“, не избухна. Нямаше национално въстание срещу насилието над жени. Медиите не видяхме седмици на масови демонстрации. И не видяхме къщите на извършителите да бъдат подпалвани! Нямаше атакувани цели квартали. Не видяхме и колеги по телевизионни студиа в Ирландия, които денонощно да обсъждат „как обществото е достигнало до тази точка“. Ако някой си спомня, да каже, ама аз лично не помня такова нещо.

Но когато извършителят се оказва чужденец, ситуацията внезапно се променя. Един извършител на един опит за убийство. Не 30 успешни убийства, а едно неуспешно – гаден, но важен детайл.

Изведнъж улиците се изпълниха с развилнели се тълпи и се появи чувство за „национална криза“. Изведнъж хората започнаха да говорят за „оцеляването на държавата“.

Защо едни жертви стават символ, а други просто се превръщат в статистика? Защо едни убийства се възприемат като доказателство за системен проблем, а други се обясняват като изолирани случаи?

И не, не е само в Северна Ирландия. Същият механизъм може да бъде видян в десетки държави; когато местен извърши престъпление, обществото говори за конкретния човек. Когато чужденец обаче извърши престъпление, изведнъж наскачат пишман политиците и „лидерите“ и започват да говорят за цели общности, за етнически групи, за религии, за миграционна политика и за цивилизационни конфликти. Един човек се превръща в доказателство, че милиони други от неговата група са лоши. А в случая даже не става дума за негова група – къде са суданци, къде са румънци?... Вече става дума за всички чужденци или поне всички чужденци с по-кафява кожа.

Виновникът постепенно изгуби значение и по-важно стана кой е „чуждият“.

… обществената реакция очевидно е различна.

Същите такива си ги имаме и тук; за щастие, не толкова крайни, не толкова ненормални, но – ако им се даде шанс и време – могат и да станат. Защото нали историята ни учи, че нищо не научаваме от историята; всичко си повтаряме с идиотска упоритост. И тук „различните“ са мразени и оплювани, търси се повод да се агресира срещу тях. Въобще – всичко „най-хубаво“ имитираме и от Изтока, и от Запада.

И тук хората не реагират толкова на насилието, колкото на произхода на насилника. А това вече е съвсем различен проблем, който – по правило – носи куп други проблеми след себе си. само му дайте време.