Светът през 2025 г.: нормализираният хаос и постоянната криза

…

__________________________________

________________________

Този коментар изразява личното мнение на автора
и може да не съвпада с позициите на редакцията на Novini.bg.

Вчерашният обзор беше посветен

на 2025-а в България;

можете да го прочетете ТУК↓

2025 г. … Годината наследи всички големи конфликти, напрежения и кризи от предходните години и ги превърна във фон на глобалното ежедневие. Вместо пробиви и решения, светът влезе в режим на управление на щетите: без ясно очертани изходи и без стабилен международен арбитър. И без усещане, че някой изобщо контролира процесите.

Военните конфликти не затихнаха, а се „нормализираха“. Станаха нещо „нормално“ от новинарския поток.

Големите икономики се движеха между забавяне и предпазлив оптимизъм. Международните институции продължиха да функционират формално, но все по-трудно налагаха правила. Политическите решения се вземаха под натиск, а не по стратегия.

Погледната в цялост, 2025 г. не беше година на едно доминиращо събитие, а на натрупване на: войни, страхове, икономически тревоги и климатични удари, които се развиваха паралелно и взаимно се усилваха.

Украйна: война на изтощение

В началото на 2025 г. войната между Украйна и Русия навлезе в четвъртата си година. Фронтовата линия остана относително стабилна, но военните действия продължиха с висока интензивност и постоянни загуби и от двете страни.

През зимните и пролетните месеци боевете се концентрираха около вече познати направления. Русия продължи стратегията си на изтощение, разчитайки на числено превъзходство и дългосрочен натиск. Украйна заложи на задържане на позициите и на поддържане на военната и политическата подкрепа от Запада.

През цялата година военната помощ за Киев остана ключова тема в международната политика.

Доставките продължиха, но все по-често бяха съпътствани от вътрешнополитически спорове в западните държави и от условия, свързани с бюджетни ограничения и политически цикли. Решенията за подкрепа се вземаха по-бавно и с повече колебания.

В края на 2025 г. войната не е нито спечелена, нито загубена от която и да е страна. Тя се превърна в продължителен конфликт с неопределен хоризонт, при който основният въпрос вече не е „кога ще свърши“, а „колко дълго може да продължи“.

Близкият изток

Военните действия между Израел и Хамас продължиха и през 2025 г., като конфликтът остана концентриран основно в Ивицата Газа, но с регионални последици.

През годината операциите доведоха до тежка хуманитарна ситуация. Международни организации многократно предупреждаваха за недостиг на храна, вода и медицинска помощ за цивилното население в Газа.

В средата на годината беше постигнато ограничено примирие, което доведе до временно намаляване на интензивността на бойните действия и позволи частичен достъп на хуманитарна помощ.

То обаче не беше резултат от устойчив политически процес, а от тактически договорености, които не промениха фундаментално динамиката на конфликта.

Въпреки това примирието беше използвано в международен и вътрешнополитически план, като отделни политически лидери си приписаха ключова роля за постигането му и дори заговориха за дипломатически пробив с историческо значение.

Конфликтът се превърна и в глобален политически проблем. Реакциите на отделните държави разкриха дълбоки разломи в международната общност. В много страни темата доведе до вътрешни протести, политически спорове и напрежение между правителства и общества.

До края на 2025 г. не беше постигнато трайно политическо решение. Военните действия не доведоха до стабилност, а само затвърдиха усещането за конфликт без ясен край и без работещ международен механизъм за посредничество.

През 2025 г. светът не се събуди в условия на нов глобален конфликт, но свикна да живее с няколко едновременно. Това превърна войната от извънредно събитие в постоянен фон на международните отношения.

През 2025 г. изкуственият интелект се превърна в работеща инфраструктура, която навлезе едновременно в икономиката, политиката, медиите и войната, без да е придружена от ясен обществен или регулаторен консенсус.

Големите технологични компании ускориха внедряването на AI системи в почти всички сфери – от администрация и здравеопазване до финанси, реклама и медии.

Компании като OpenAI, Google и Microsoft инвестираха милиарди в развитие на модели, които вече не просто подпомагаха човешката работа, а започнаха реално да я заменят. Това засили тревогите за работните места, но и за концентрацията на власт и информация в ръцете на ограничен брой корпорации.

В политиката и сигурността ефектът беше още по-чувствителен. AI технологии започнаха да се използват за анализ на разузнавателни данни, за планиране на военни операции и за информационно влияние. Войната в Украйна показа как алгоритми, дронове и автоматизирани системи променят начина на водене на бойни действия, докато в глобален мащаб дезинформацията, генерирана с помощта на AI, допълнително разми границата между истина и манипулация.

Опитите за регулация изоставаха. Европейският съюз продължи работа по рамки за контрол и етика, но те се сблъскваха с бързината на технологичното развитие и с опасенията, че прекалените ограничения ще поставят Европа в неконкурентна позиция спрямо САЩ и Китай.

В Съединените щати подходът остана фрагментиран, а в Китай държавата използва AI като инструмент за икономическо планиране и социален контрол, без прозрачност за външния свят.

Технологичният напредък не беше съпроводен от съответстващ обществен дебат. Вместо въпрос „как искаме да използваме тези технологии“, доминираше въпросът „как да не изостанем“. Това превърна AI в поле на надпревара, а не на осъзнат избор.

През 2025 г. технологиите ускориха процеси, които вече бяха в ход – концентрация на власт, информационен хаос и усещане за загуба на контрол. Светът получи по-мощни инструменти, но без ясна идея кой ги управлява и по какви правила.

През 2025 г. Европа остана ключов фактор в международните процеси, но все по-трудно се утвърждаваше като водещ политически субект.

Подкрепата за Киев продължи, като Европейският съюз запази курса си на санкции срещу Русия и финансова и военна помощ за Украйна. В същото време тази подкрепа все по-ясно разкри вътрешните разломи в Съюза. Премиерът на Словакия Роберт Фицо открито постави под въпрос военната помощ за Украйна, а унгарският министър-председател Виктор Орбан продължи да блокира или забавя ключови решения, настоявайки за „мирни преговори“ и защита на националните икономически интереси.

В други държави (включително Италия и части от Западна Европа) подкрепата за твърда линия спрямо Москва остана формално непроменена, но все по-често беше придружавана от вътрешнополитически дебати за цената на санкциите, инфлацията и обществената умора.

Така войната постепенно се превърна от морален и стратегически въпрос в политически товар, който лидерите трябваше да управляват, а не да решават.

Ръководството на Европейската комисия, начело с Урсула фон дер Лайен, се опитваше да поддържа единен фронт и да представя ЕС като стабилен геополитически актьор.

На практика обаче ключовите решения често зависеха от настроенията на този или онзи европейски лидер, а не от общата европейска рамка.

На този фон крайнодесни и популистки формации засилиха позициите си в редица европейски държави, използвайки теми като миграцията, инфлацията, войната и „умората от солидарността“. Това допълнително ограничи пространството за смели решения и засили склонността към краткосрочни компромиси.

През 2025 г. климатичната криза не изчезна от дневния ред, но беше изместена. Докато войните, икономиката и политическите кризи доминираха новините, екстремните климатични явления продължиха да се трупат като фон, който усилва всички останали проблеми.

Годината беше белязана от рекордни горещини, мащабни пожари, тежки наводнения и продължителни суши в различни части на света. Включително Балканите и България.

Последиците бяха видими: разрушена инфраструктура, загубени реколти, икономически щети и хуманитарен натиск. Но реакциите останаха предимно следствени, а не превантивни. Включително и в България.

Политиките се задействаха след бедствието, не преди него.

Климатичните теми все по-често се разглеждаха като „втори план“ спрямо войните и икономическата несигурност. Правителствата говореха за преход, адаптация и зелени инвестиции, но реалните действия бяха забавяни от бюджетни ограничения, политически циркове и страх от обществено недоволство.

В резултат климатът се превърна в криза, която всички признават, но малцина адресират с необходимата спешност.

В развиващите се региони ефектите бяха още по-тежки. Там климатичните удари се комбинираха с икономическа уязвимост, дългов натиск и политическа нестабилност, засилвайки миграционния натиск и социалните напрежения. Климатът престана да бъде екологичен проблем и все по-ясно се очерта като фактор за сигурност.

Климатичната криза продължи да бъде поставяна на изчакване… с всяка следваща година на по-висока цена.

През 2025 г. световната икономика не преживя катастрофа, но и не предложи успокоение. Годината премина под знака на бавен растеж и висока предпазливост.

В Съединените щати икономиката продължи да расте умерено, но политическият контекст доминираше над икономическите решения. Администрацията на Доналд Тръмп, влязла в нов мандат с обещания за „икономическа сила“, се сблъска с реалността на високите лихви, инфлационния натиск и ограниченията на глобалната среда.

Федералният резерв, воден от Джером Пауъл, запази предпазлив тон, избягвайки резки завои, които биха могли да разклатят пазарите, но и без да даде ясен сигнал за бързо облекчаване.

В Европа икономическата картина беше още по-крехка. Еврозоната се движеше близо до стагнация, а усилията на Европейска централна банка, ръководена от Кристин Лагард, бяха насочени към баланс между инфлацията и риска от задушаване на растежа. Високите цени на енергията, последиците от войната в Украйна и вътрешните политически напрежения продължиха да тежат върху икономическите перспективи.

Китай, от своя страна, не успя да се превърне в двигателя, за който се имаше. Управлението на Си Дзинпин се опита да стабилизира икономиката чрез ограничени стимули, но структурните проблеми (слабият вътрешен пазар, кризата в имотния сектор и намаляващото доверие на инвеститорите) останаха нерешени. Китай не компенсира забавянето на Запада и не го догони.

През 2025 г. светът навлезе в състояние, което все по-често се описва като „многополюсно“, но на практика приличаше повече на свят без ясно ядро на управление.

Нямаше една сила или група от сили, които да задават правила, да налагат решения и да гарантират ред.

Войната в Украйна продължи да бъде най-ясният пример за това. Русия, под ръководството на Владимир Путин, демонстрира, че е готова да води продължителен конфликт въпреки санкциите и международния натиск. Москва не се стремеше към бърза победа, а към изтощаване: военнополитическа стратегия, която тества границите на търпението И РЕСУРСИТЕ на Запада.

Западният отговор остана фрагментиран. Съединените щати, съсредоточени върху вътрешнополитическия си цикъл, върху създаването на структури за преследване на имигранти, върху демонстрация на сила срещу уязвимите общности и полагането на големи грижи за милиардерите, съсредоточени в управлението на Доналд Тръмп, действаха по-скоро реактивно, отколкото стратегически. Подкрепата за Украйна продължи, но без дългосрочна рамка, която да даде яснота какъв е търсеният изход от конфликта.

Международните институции се оказаха все по-безсилни. Организация на обединените нации продължи да бъде основен форум за декларации и призиви, но Съвет за сигурност на ООН остана парализиран от правото на вето и противопоставянето между големите сили. Вместо арбитър, международната система функционираше като сцена за взаимни обвинения. Нищо повече.

В Близкия изток геополитическата фрагментация беше още по-видима. Израел, под управлението на Бенямин Нетаняху, водеше военната си кампания в Газа в контекста на силен вътрешнополитически натиск, включително протести, разследвания и опити за политическо оцеляване.

В същото време Иран продължи да разширява влиянието си чрез прокси-групи в региона, без да влиза в директна конфронтация, Турция на Реджеп Тайип Ердоган използва конфликта за вътрешна мобилизация и регионално позициониране, а държавите от Персийския залив се съсредоточиха върху ограничаване на ескалацията, без да поемат водеща посредническа роля.

Липсата на координация между регионалните актьори превърна войната в Газа не просто в локален конфликт, а в регионален възел с глобални политически и дипломатически последици.

Китай зае внимателно премерена позиция. Управлението на Си Дзинпин избягваше директна конфронтация със Запада, като същевременно отказа да се ангажира с активна роля в разрешаването на ключови конфликти като войната в Украйна или кризата в Близкия изток.

Пекин продължи да задълбочава стратегическото си партньорство с Москва, без да поема политическата цена на открита подкрепа, и използва международни форуми като БРИКС и инициативата „Един пояс, един път“, за да разширява икономическото и дипломатическото си влияние.

Така Китай се възползва от геополитическата несигурност, за да укрепи позициите си, но съзнателно избегна ролята на сила, която носи отговорност за поддържането на глобален ред.

2025 г. не донесе решителни пробиви никъде, а затвърди усещането за свят, който се движи напред по инерция.

Войните не приключиха, а се вписаха в ежедневието. Икономиката не се срина, но остана крехка. Технологиите напреднаха по-бързо от правилата, които трябва да ги управляват. Климатичната криза продължи да се задълбочава, докато политическото внимание беше насочено другаде. Европа остана отговорен, но уморен актьор, а глобалната система е без ясен център и без ефективен арбитър.

Общото между всички тези процеси беше липсата на „пауза“. Нямаше момент на спиране, в който светът да си поеме дъх и да избере посока. Вместо това кризите се наслагваха една върху друга, превръщайки управлението на щетите в постоянен режим.

2025 г. не отговори на въпроса накъде върви светът, a показа, че светът просто си върви, дори когато не е сигурен къде отива.