Когато описват лунни затъмнения, средновековните монаси не предполагат, че отчитат влиянието на силни вулканични изригвания, станали няколко месеца по-рано, които може да са били сред причините за захлаждане по тяхно време, съобщава БТА, позовавайки се на изследване, публикувано в сп. "Нейчър".
Авторите, ръководени от Себастиан Гийе от Женевския университет, потвърждават с резултатите информация от ледени ядра и пръстени на дървета. Нито един от тези методи не е достатъчно убедителен самостоятелно.
Учените са открили 400 описания на общо 119 лунни затъмнения. От тях 37 съдържат информация за цвета на луната и колко тъмна е тя. По нея специалистите могат да съдят дали по онова време тя е била замъглена от изригване на вулкан.
При затъмненията Луната преминава в сянката на Земята, която закрива слънчевите лъчи. Бялото й сияние изчезва и тя става червеникава.
През 1884 г. френският астроном Камий Фламарион забелязва, че това червено оцветяване е потъмняло. Тогава той предполага, че това е свързано с катаклизма, причинен от изригването на вулкана Кракатау в Индонезия през предишната година, при което в небето е изхвърлено огромно количество прах.
Тази връзка е потвърдена неотдавна, след големи изригвания като това на вулкана Пинатубо на Филипините през 1991 г.
Средновековните описания свидетелстват за масивни изригвания, които са изтласкали вулканични аерозоли високо в стратосферата, която започва на около 10 км над земната повърхност. Като комбинира тези сведения с моделни симулации, съвременни спътникови наблюдения и данни за дървесни пръстени, екипът изчислява, че изригванията са станали от 3 до 20 месеца преди да бъдат направени описанията. Екипът идентифицира още пет червеникави затъмнения, свидетелстващи за изригвания, които са впръскали аерозоли в слоя под стратосферата. Те са били с относително слабо въздействие върху климата.
Известно е, че през 12-и и 13-и век е наблюдавана интензивна вулканична дейност, като мощните изригвания са били близо едно до друго, включително изригването на вулкана Самалас в Индонезия през 1257 г.
Тези изригвания са оставили следи в ледените ядра, които съдържат вулканични частици, паднали на Земята. Но освен за Самалас, хронологията е приблизителна.
Внимателният прочит на текстовете, написани от монаси през 12-и и 13-и век главно в Европа, но също и в Близкия изток и Азия, помага за прецизирането на календара. От 51 пълни лунни затъмнения, за които се съобщава между 1100 и 1300 г., летописците са наблюдавали поне пет, при които звездата е изглеждала необичайно тъмна. "Наистина имаше от какво да се страхуваме", пише японски книжовник на 2 декември 1229 г.
Съпоставяйки описанието на тези събития с информация от ледени ядра и съвременни данни, специалистите са изчислили датата на изригванията, станали няколко месеца по-рано - за които монасите не са знаели, защото са били твърде далече.
"Този новаторски подход установява годината, понякога и месеца на изригването", коментира Ан Лорънс-Метърс от британския университет Рединг.
За 200 години стават шест гигантски вулканични изригвания. Според някои специалисти тази вулканична активност може да е предизвикала малката ледникова епоха в част от северното полукълбо през 13-и и 14-и век.