Случилото се в детството остава в подсъзнанието ни по някакъв начин като блокирана енергия. Това каза клиничният психолог Силвана Панева в интервю за "Фокус".
Децата до 7-годишна възраст смятат, че всичко се случва заради тях. "Ако в детството сме живели в среда, която не е задоволявала нашите потребности, се създава усещане, че трябва да сме свръхбдителни, постоянно да внимаваме какво се случва, дали всичко е наред. Това нещо го прехвърляме и в живота ни като възрастни – може да има предпазливост, как се справяме във връзката си, можем ли да се доверим“, обясни Силвана Панева.
Травмите от детството могат да се проявят в нашите сънища, в страховете ни. "Когато човек има някаква травма, това, което се случва, е, че той не присъства в сегашния момент напълно. Той проектира своето минало сега и не може изцяло да види например своя партньор, защото проектира майка си върху нея и вижда нея, вместо партньора си“, посочи тя.
В романтичните си взаимоотношения сме склонни да прехвърляме модела, който сме научили от родителите си. За нашата нервна система това, което е познато, е безопасно, обясни клиничният психолог. "Това, което виждаме като поведение – ако бащата се отдръпва и става студен, когато има скандал, можем да го превърнем в наше поведение. Ако майката е склонна да поема вината, да се чувства тревожна, да иска всичко да е наред и да е отговорната, ние сме склонни да вземем и това“, даде примери Панева.
Присъствието на бащата – физическо и емоционално, в живота на детето е много важна, подчерта тя. "Той е мъжката енергия, която се свързва със сила, с увереност, с отговорност, с действие. Ако тя отсъства, в детето липсва увереност“, обясни Силвана Панева.
Прошката означава да бъдем тук и сега. "Ако можем да простим на себе си, че не сме направили най-доброто, което можем в някакъв конкретен момент, и че нашите родители, партньори и приятели също са направили най-доброто, на което са способни, това е хубаво. Гневът може да бъде отработен, нервната система да бъде спокойна, да се пуснат блокажите от миналото“, обясни клиничният психолог.
В социалните мрежи обикновено потребителите показват най-добрата версия на себе си. Често обаче тя не е истинска и това създава фалшивото усещане, че ние нямаме това, което другите имат, че това, което имаме, не е достатъчно. "Повечето хора имат нужда от външна валидация, някой да им каже "Изглеждаш добре“, имат нужда да получат 100 лайка, за да знаят, че тази снимка е хубава. Но ако може това да се завърти – да зависим от себе си, от това дали ние самите се харесваме, тогава няма толкова голямо значение“, заяви Панева.