Какъв е съвременният прочит на труда и солидарността в България? Защо се обезсмисли желанието за работа за над 1,4 млн. българи, според официалната статистика? Навръх Международния ден на труда и работническата солидарност разговарям с бившия социален министър Минчо Коралски. Днес публикувам първата част от разговора ни по различни социални теми.
Честит празник на всички трудещи се хора!
На първо място бързам да отбележа, че трудът в последно време промени своя характер и започна да става все по-индивидуален - човек все по-малко общува с колегите си, дори когато са в големи колективи. Солидарността в едно общество преминава през начинът, по който то преразпределя общите блага, които се набират предимно чрез данъци и осигуровки. Които имат възможност подпомагат останалите чрез обществените системи за солидарност като образованието, здравеопазването, общественият ред. Всичко това би следвало да е подчинено на нуждите на обществото.
В последно време виждаме, че доста средства се разхвърлят на калпак, а индивидуалната нужда и солидарността са подчинени на показност и универсиализъм.
Защо ние, българите, не сме солидарни?
В едно общество възпитанието в солидарност минава по два пътя. Традиционно през религията, а впоследствие и в самите обществени отношения. За съжаление у нас и двата пътя са криви - нито сме толкова религиозни, че да се отнасяме с нужното уважение и съпричастност към ближния, нито обществените системи са справедливи, защото в тях от години се проповядва, че всеки сам трябва да си решава проблемите. Но повечето хора не искат да помагат чрез данъци и осигуровки за другите, особено обогатилите се по неясни правила. Така се стигна до това, че една малка част от нашето общество е презадоволена, а всички останали, голяма част битуват в лишения. Нашата държава по отношение на заплащането на труда, на липсата на солидарност и разпределението на благата, е твърде далеч от онова, към което се стремим и желаем.
Какво демотивира 1,4 млн.души у нас да не работят?
Смятам, че това е една градска легенда, че толкова много хора не работят. Дори онези, които ровят в кофите, полагат труд да намерят неща, които после да носят в пунктовете за изкупуване. В България е много развит сивият сектор. Непрекъснато се обяснява, че пенсиите са много ниски и човек я доживее до тази възраст, я не, пък никой знае какво ще стане с пенсионните фондове. Това демотивира някои българи и те си казват, че така и така няма да имат добри пенсии, по-добре да си плащат само здравните осигуровки. А някои дори ползват здравната система чрез бързата помощ да решават своите проблеми. В резултат на всичко това статистиката не може да хване точно кои работят.
Сивият сектор е характерен за третия свят, където няма силни институции. У нас той нараства и нерегламентираният труд, който не участва в солидарността на обществото ни, също. От тази гледна точка, сред хората у нас се налага индивидуализма, който проповядват разни либерални теории.