Детето върви по линията на най-слабото съпротивление. И това е нормално. Лошото е, че и родителите вървят по същата линия. А най-лошото е, че и институциите също.
Ако на едно дете му е прекалено трудно да се занимава с нещо, дори да е нещо, което обича, то ще се откаже. И ще избере лесното – да зяпа телевизия, да играе на електронни игри, да пропуши, пропие, продруса, да се събира със себеподобни в градинката и да бездейства. И т.н., и т.н.
Ако едно дете днес обича баскетбола, къде това дете може да играе баскетбол? Във всеки квартал имаше игрище? Сега от тези игрища са останали криви асфалтови спомени, приличащи на снимачна площадка за постапокалиптичен филм. Дори някои от тях са завзети от разни тарикати, които са „бутнали“ тук и там по общините рушветче и са си купили парчета от игрищата, махнали са кошовете и вратите и са си построили къща или кооперацийка там. А децата? Да си гледат работата децата.
Хубаво е, че общините отделиха някакви средства и направиха тук-там градинки с катерушки за най-малките (където мамите да имат място да се събират на по цигарка и биричка), но характерът на бъдещия член на това общество се формира много по-силно и с много по-важни ноти в онази – следващата възраст.
Ако детето обича спорта, реално то няма къде да го практикува. Спортна София, ще каже някой, другите подобни места? Те са прекалено малко. Едно дете не може да пътува до тях, сменяйки два или три транспорта. А и няма пари да си плати таксата. Спортните школи, ще каже друг. Колко са спортните школи? Могат ли да приемат всички желаещи? Може би вече да – желаещите драстично намаляха. Но как едно дете ще разбере, че обича баскетбола, ако не изиграе поне 5 или 10 игри на игрището в махалата?
А защо желаещите драстично намаляха? Същата причина – няма откъде да се събуди тази любов към спорта, няма съоръжения, където да я практикуват. И докато за футбола (не е много хубаво в 21 век, в страна-член на ЕС, но…) може да се направи изключение и да се играе на поляната, като метнеш две якета за врата, то баскетболът изисква поне един кош и равен терен, за да не се пребиеш. Не е много, нали? Ние сме свикнали с тях, в нашето детство бяха навсякъде, играехме постоянно. Сега обаче картинката е коренно различна. Не само че ги няма, но и там, където ги има, са опасни – криви асфалтови настилки, бабуни, дупки, процепи, пясъчни насипи – удобни за навяхване или чупене на крака, падане и трошене на носове и ръце. Интересното е, че тези пространства са сякаш невидими за всички ни, за общината, за децата, за родителите им. Все едно не съществуват. На никой не му пука.
Защо нямаме спортисти и отбори на световно ниво?
А как се гради къща без основи?
В този ред на мисли, плачът ни, че в България няма спорт и всичките ни успехи са от миналото, е просто жалък и изключително лицемерен. Как да се появят спортисти? Откъде да дойдат?
Както казахме, детето върви по линията на най-слабото съпротивление. Колкото и да обича баскетбола, ако трябва да се качи на автобус, трамвай и метро, за да стигне до някакво си игрище, където и да плати… Ако трябва да ходи 45 минути, за да стигне до най-близкото здраво игрище… забравете – след по-малко от 2 месеца, детето ще е хвърлило и топката, и кецовете, и всякакво желание; и ще е в мърлявата градинка с изпотрошените кошове (или в онази – лъскавата с катерушки за бебешори и мами – където се събират на лафче) с бира в ръка и цигара в другата, а след още година-две – я с амфетаминче, я с нещо друго. Детето върви по линията на най-слабото съпротивление. И това е нормално. Лошото е, че и родителите вървят по същата линия. А най-лошото е, че и институциите също.
Защо например спортното министерство не започне проект (съвсем логично е да се намерят пари от еврофондове) заедно с общините и не се намерят средства за ремонти на игрищата – да се започне от най-долу – кварталните игрища? Защо не?
Не се заблуждавайте, че това ще е свръхскъпо. Няма да е. Ще ни е по-евтино, отколкото да решаваме здравословните проблеми на цяло изгубено поколение. А и да не се намерят пари от еврофондове, мисля, че бюджетът има достатъчно средства, които да инвестира в децата на България.
В България се шири една вълча култура на единаците – „дреме ми за тъпото игрище, аз баскетбол не играя, който играе, да си го ремонтира! и детето ми не играе, айде оправяйте се и не ме занимавайте!“ А може би детето не играе, защото не знае какво е това да си нещо различно от лоена топка, псуваща пред телевизора – твой образ и подобие, с други думи.
Когато ти имаш нужда от помощ, хората наоколо реагират като тебе, точка!
Защо никой не се замисля за това да „подкрепяш общността си“? Блока, квартала? Да подкрепяш малкия местен магазин на съседа ти? Да ремонтирате заедно пейката, да напишете заедно писмо до кмета и да поискате да оправят игрището? Да боядисате гаража на съседа, после той да ви помогне с пръскането срещу хлебарки? Смеем се на американците, че били тъпи, а? Само че те знаят какво означава to support the community. А ние подкрепяме само съседката, когато е по гащи.
И за финал – за трети път ще го кажа, белким се забие на някой в главата: Детето върви по линията на най-слабото съпротивление. И това е нормално. Лошото е, че и родителите вървят по същата линия. А най-лошото е, че и институциите също.