Автентичните български носии са учебници по история, разказа колекционерът на народни носии Светослав Петров. Той е на 27 години, завършил е Публична администрация във Великотърновския университет, и живее в родния си град Елена. Неговата любов към фолклора възниква в ученическите му години, като участник в клуб "Изследовател" в Елена.
Ръководител на клуба е Снежана Спасова, историк и етнограф, работещ в балканския град.Тя организирала за децата походи по селата, където те се срещали с местните хора, които отваряли старите ракли, показвали съхраненото и разказвали историите на поколения балканджии.
Преди 14 години Светослав се сдобива с първата носия. Според него, за да се възстанови носия в пълния й, автентичен вид, се изисква много време, усърдна събираческа дейност и четене на етнографска литература. Изследванията на проф. Михаил Арнаудов и на Димитър Маринов, основател на Етнографския музей, са водещи при проучванията на събирача. Техните записки от началото на 20 век са най-достоверни, защото съдържат спомените и разказите на хората от края на 19 век, когато на практика приключва активното използване на носиите като ежедневно или празнично облекло. През 20 век новата градска култура и мода навлизат в бита на селото, и постепенно носиите и всички елементи, свързани с тях, попадат в раклите и скриновете. Според любителя етнограф е закономерно 100 години по-късно, в началото на 21 век, любопитството към тези национални съкровища да се "събуди".
Колекционерът притежава около 30 носии от различни краища на страната, чиито компоненти, са събирани през годините. Той смята, че най-интересни са женските одежди, защото всеки един детайл от тяхната изработка носи определена символика.
Забражденията, които жените са приготвяли за своите брачни ритуали са най-интересни за младия изследвач. Той дава пример с женското забраждение "сокай", характерно за района на Елена, Търново и Килифарево. Това забраждение, жените от този край на Балкана са поставяли на главите си след като се омъжат, но през целия си момински период го подготвят.
Белият месал, използван за забраждението, е трябвало да бъде дълъг между три и пет метра. Той се е увивал върху "танур", дървена дъска, поставяна хоризонтално на главата, както и около "кръжилото", което представлявало месингова диадема с инкрустирани камъни. В "кръжилото" са пробивани дупчици, от които провисват висулки, наричани "пелещи", които представлявали нанизи с мъниста. Украсата включвала и обеци "арпалии", както и подбрадник с монетни нанизи. Тези нанизи доказвали благосъстоянието на жената.
Използвали се тънки сребърни монети, около 1000 броя, изработени от майстори - куюмджии. Всеки, който види невестинското забраждение "сокай", го оприличава на корона и това не е случайно, посочи Светослав Петров.
Според него то "влиза" в масова употреба след падането на Търново под Турска власт.
Тогава знатните болярски фамилии и хората от столично Търново се разселват в Еленския балкан и в укрепените планински местности. Съхранявайки традициите на "сокая", те запазват идентичността си, и не губят самочувствието си за значимост като хора, живели в столичния град. Костюмът включвал риза, сукман, тъкан колан на кори, върху него се поставял друг колан със сребърни пафти, нагръдник върху пазвата, с богата бродерия. Характерното е, че тази одежда се носела без престилка, което е доказателство за аристократичния статут на собственичката й. През вековете "сокаят" остава част от невестенските ритуали, но е много трудно днес да бъде открит в оригинален и цялостен вариант.
Причината, според Светослав Петров, е традиция, която повелявала, жена, омъжена със "сокай", да бъде погребана с него.
"Едно уникално богатство е останало "под земята", но това превръща работата на съвременните събирачи на фолклорни ценности в истинско предизвикателство", посочи той. "Сокаят", събран от него, е бил показан на тазгодишния фестивал на народната носия в Жеравна, където е получил награда. Носията е била представена от Фатме Ходжева, и е характерна за средата на 19 век. В България има музеи с етнографски сбирки, които пазят и показват дрехите на предците ни и тяхната история, отбеляза Петров. Събраните от младия изследвач народни носии са представяни на няколко изложби в Елена, Велико Търново и Харманли.
През годините колекционерът се е научил да ги реставрира, използвайки техниката на сухото плъстене. По този начин, на ръка, той запълва белезите, оставени от времето върху вълнените и шаячни материи, тъкани в миналото. Светослав Петров е един от самодейците в театралната трупа към читалище "Напредък" в Елена.
Трупата е печелила множество награди в национални и регионални конкурси, а сега подготвя постановката "Където улиците нямат имена", по текст на Димитър Златинов.
Преди години театралите от трупата представили възстановка на автентична българска сватба, с характерните носии и ритуали, по време на бракосъчетанието на германски граждани, избрали Елена за своя сватбена церемония. "Опитахме сме, не само да покажем, но и да разкажем, колко е била важна тази инициация в бита на старите българи", посочи Петров. На въпрос, дали би заменил живота си в малкия планински град с кариера в по-голям град у нас или в чужбина, Светослав Петров, отговори, че се чувства пълноценен, и на мястото си. Той смята, че каузата да съхранява миналото и да пази традициите, заедно с няколко съмишленици, си заслужава усилията.