Quo vadis, Европа?

  • 17 септември 2018 14:48

  • 4136
  • 0
Quo vadis, Европа?
© ММС

Малко след края на Втората световна война и малко преди началото на Студената война – през далечната 1949 година – едно американско списание публикува статия в един от своите юнски броеве. Стаятията е озаглавена ,,Европа в търсене на ново кредо’’.

Нейн автор е Клаус Ман – син на популярния Нобелов лауреат и писател Томас Ман. Накратко, в тази публикация Клаус Ман изразява притесненията и страховете си относно бъдещето на Европа и действията, които биха предприели ,,смутените и объркани европейци’’ в условията на един поствоенен период. В тезата си Ман лансира убеждението си, че смъртта на Хитлер и Мусолини и последвалия крах на идеологиите на фашизма и националсоциализма представляват само едно лъжливо и измамно спокойствие на континента. Нещо повече – Ман твърди, че някой ден Европа отново ще попадне в плен на демагогията, на разрушителния и националистичен популизъм и този ден по всяка вероятност ще настъпи тогава, когато европейците започнат да търсят своята панацея срещу общата несигурност.

Почти 70 години по-късно от публикуваната статия на Клаус Ман – в последната си реч пред Европейския парламент в Страсбург – председателят на Европейската комисия Жан-Клод ЮнкерЖан-Клод ЮнкерЖан-Клод Юнкер е люксембургски политик. Жан-Клод Юнкер е роден на 9 декември 1954 година в градчето призова 28-те членки на Общността да отхвърлят ,,нездравия’’ национализъм и да прегърнат солидарността.

Ден по-рано от същата трибуна в Европарламента гръцкият министър-председател Алексис ЦипрасАлексис ЦипрасАлексис Ципрас – гръцки политик и премиер на страната от януари 2015 г. Ципрас е роден на 28 юли директно обвини Брюксел за възхода на популистите и националистите на Стария континент. Според Ципрас усилията на Европейския съюз са крайно безрезултатни срещу все по-надигащото се влияние на популизма, национализма и ксенофобията.  

По всичко личи, че наред с противоречивия характер, с който е била обгърната личността на Клаус Ман, немският писател би могъл да се похвали и с пророческа дарба. Защото днешна Европа отново е в плен на демагогията и на разрушителния и националистичен популизъм, отчаяно търсейки панацеята срещу общата несигурност. Защото днешните европейци и по-конкретно европейски политици и държавници изглеждат някак ,,смутени и объркани’’. Защото апогеят на крайнодесния популизъм и национализъм е повече от очевиден в съвременната европейска политическа конюнктура.

Ако допреди няколко години заплахата от възкръсването на националистическите движения и партии и позиционирането им във властта изглеждаше почти абсурдно и ирационално като политическо измерение, то към днешна дата сме свидетели именно на един такъв усилено кипящ процес.

Фактът, че Италия, която е люлка на фашизма, направи избора да бъде управлявана от коалиционно правителство с подчертан популистки и евроскептичен курс, сякаш затвърждава нагласата, че хората не желаят повече да следват онова, което бива тълкувано в модерното разбиране като ,,правилна’’ или ,,рационална’’ политика. В този смисъл италианското общество е по-склонно да следва една власт, подчинена на линията на пропагандата и популизма, отколкото на такава, стъпваща на базата на прагматизма и общоевропейската солидарност, която защити Юнкер в своето слово.

Естествено, Италия съвсем не е изолиран случай в това отношение.

През последните години немалък брой от крайнодесните партии в Европа постигнаха сериозни успехи в изборите на национално ниво за сметка на утвърдени политически формации, неотлъчно следващи гореспоменатите ,,рационални’’ политики. Така на практика страни, които можем да отчетем като относително консервативни като Австрия, Норвегия и Финландия, в парламентите им влязоха именно крайнодесни популистки партии. Не бива да пропускаме и резултатите от последните парламентарни избори в Швеция, където като трета политическа сила се наложи отново крайната десница в лицето на ,,Шведски демократи’’, упражняваща предимно популистка и антиимигрантска реторика.

Всъщност безспорният и най-съществен фактор за разцвета на национализма е бежанската криза, която заля Европа през последните години. Провалът на голяма част от водещите държави на ЕС с имигрантската вълна, съчетан с недоверието в европейските институции и кризата на лидерство спомогнаха извънредно много за прокарването на националистически идеи и структури сред западноевропейските общества. Тоест провалът на Брюксел с овладяването  на мигрантската криза легитимира и консолидира крайнодесните формации в Европа, които в момента берат плодовете не толкова заради своя труд, колкото заради цялата тази безпринципна и неделовидна хаотичност от най-висока йерархична отговорност. Такава партия например е опозиционната и популистка ,,Алтернатива за Германия’’, която на последните избори миналата година си осигури 94 депутатски банки в Бундестага.    

Политиката на унгарския премиер Виктор Орбан, която по същество е с изразен антиимигрантски характер, предизвика сътресение по оста Страсбург – Будапеща, провокирайки Европейският парламент да изготви за първи път в своята история доклад, в който се отчита реалната заплаха от погазването на демократичните принципи и ценности в бившата социалистическа страна.

Бидейки част от т.нар. Вишеградска четворка, Унгария беше подкрепена от Полша и Чехия (две страни, които също като Будапеща отхвърлят възможността за приемане на повече мюсюлмански бежанци) в конфронтацията ѝ с ЕС. Лидерите на двете държави категорично изразиха позиция, че ще блокират всякакви наказателни процедури срещу Унгария.

Подобен открит конфликт в рамките на ЕС за пореден път се явява като доказателство, че действително има кливидж по оста център-периферия на наднационално равнище. И самият факт, че той става все по-забележим и натрапващ е ясен признак, че Общността далеч не е сплотена и солидарна, а по-скоро разслоена в много направления: политически, икономически, социално и дори в определен смисъл идеологически.

Липсата на дипломатичен диалог между държавите-членки, липсата на единодушно и още повече на организационно решение по въпроса с мигрантската криза, вътрешните противоречия на ,,две скорости’’ между Западна и Източна Европа, критичния спад на доверие на гражданите към отделните структури на Съюза се превръщат във все по-устойчиви проводници за прокарване и налагане на крайнодесни политики и псевдопатриотична реторика от антисистемни партии. Партии, които – отново по думите на Юнкер – ,,само назовават проблемите, но никога и техните решения.’’ Именно в заиграването със страховете и надеждите се корени цялата концептуална философия в природата на тези партии. Възползвайки се най-вече от неуспеха на институциите и останалите политически/партийни субекти във властта, такива формации винаги може да интерпретират обстоятелствата по такъв начин, за да бъдат в съзвучие с мислите и чувствата на масите. Тяхната реторика в изключително редки случаи може да бъде умерена, тъй като по естество тя е ,,призвана’’ да бъде дискриминационна, ксенофобска и популистка. Езикът на омразата е най-ценният актив, с който разполагат и използват с пропагандни цели крайните националистични блокове като френския ,,Национален сбор’’ на Марин Льо Пен и вече споменатата ,,Алтернатива за Германия’, както и радикалната неофашистка ,,Италия за италианците’’(учредена едва през декември 2017 г.), чиито членове открито декларираха, че са изцяло ,,посветени’’ на концепцията за държава на Мусолини по време на последните парламентарни избори в апенинската държава.

Едва ли би било грешно, ако сравним Европа с малко островче на безпокойството и все по-неясното бъдеще, заобиколено от море на популизъм, ксенофобски настроения и евроскептицизъм. Отделно от своите вътрешни проблеми, ЕС за момента е лишен от каквато и да е форма на ефективно сътрудничество със своите два най-ключови партньори – Турция и САЩ.

Последните реформи, които наложи Реджеп ЕрдоганРеджеп ЕрдоганРеджеп Тайип Ердоган - турски политик и премиер. Роден на 26  февруари 1954 г. в Истанбул. Завършва, с които практически разшири правомощията си до степен на авторитарна фигура, доведоха до отчуждение и сериозно дистанциране на Брюксел от Анкара и засега няма изгледи отношенията между двете страни да се стабилизират. По-вероятно е те да продължат да поддържат някаква дипломатична връзка, но тя би била по-скоро с мярка на вежливост, отколкото търсене на задълбочен и пространен диалог.

Що се касае до САЩ, ЕС изглежда иска да е крайно предпазлив в отношенията си спрямо Вашингтон, поне докато стопанинът на Белия дом се казва Доналд ТръмпДоналд Тръмп Доналд Тръмп - американски бизнесмен и политик Доналд Тръмп е роден на 14 юни 1946 г. в нюйоркския, който нееднократно вече ни доказа, че може да бъде непредсказуем играч на международната сцена. Там положението може да ескалира във всеки един момент за всяко едно нещо, така че от тази гледна точка надали ЕС ще предприеме безразсъдния ход да премине през минирано поле, за да търси сътрудничество точно с човека, който грижливо полага мините.

Не бива да подминаваме и икономическото напрежение между Турция и САЩ. Това е още една ситуация, в която ЕС се стреми по-скоро да запази неутралитет. В противен случай – ако приемем тезата на Бжежински, че световната геополитика се разиграва върху Голямата шахматна дъска – е твърде възможно Брюксел да се окаже в положение на ,,цугцванг’’. Положение, което висшите ръководители от Съюза определено биха искали да избегнат на фона на всички останали проблеми, които имат в момента.

От съществено значение е и как ще продължи да функционира ЕС след напускането на Великобритания, която несъмнено е един от главните икономически двигатели на Общността. Всъщност въпросите за разрешаване са изключително много и изключително належащи: накъде отива Европа след Брекзит? Ще продължи ли интеграционната политика спрямо Западните Балкани, чиято тема бе подета от Българското европредседателство? Ще разполага ли скоро Европа с рецепта срещу популизма и националистическите движения, които продължават да се котират високо като алтернатива на сегашното статукво? Ще продължи ли ,,средиземноморският авангард’’ на Европа да ,,заключва’’ пристанищата си за поредния кораб с мигранти, спорейки коя държава кой кораб и колко бежанци да приеме, докато Брюксел все повече и повече напомня на безпомощен наблюдател? Ще съумее ли ЕС да пребори евроскептицизма сред повечето общества на континента и да препотвърди необходимостта от съществуването си като основопологащ фактор за гарантирането на демократичните устои, завещани от трудовете на Аристотел, Лок, Токвил, Бентъм...?

През месец май следващата година ще се проведат избори за Европейски парламент – избори, които би трябвало да дадат отговори ако не на всички, то поне на по-голяма част от въпросите.

По време на речта си пред Европарламента миналата седмица Алексис ЦипрасАлексис ЦипрасАлексис Ципрас – гръцки политик и премиер на страната от януари 2015 г. Ципрас е роден на 28 юли заяви, че те не бива да бъдат просто ,,поредните избори’’. Той допълни, че ,,това ще бъде борба на основните принципи и ценности на демокрацията срещу крайнодесния популизъм'', след което призова Общността да се обедини и да се противопостави на тази заплаха.

Казано накратко, Европа се намира на сериозен кръстопът.

До европейските избори не остава чак толкова време. А пък на нас ни остава само да узнаем дали следващата бройка от 750 евроизбраници ще съумее да удовлетвори волята на малко повече от 500 милиона граждани на Общността. Може би едва тогава ще разберем накъде точно отива Европа.

Владимир Василев
4136 0

Свързани новини

Коментари 0

Добави коментар

Добави коментар

Водещи новини