Резервация за Рая (по недействителен случай…)

Всички прилики с действителни лица или събития са напълно случайни. 

 

Отец Теодор се събуди от неспокойния си сън. Одеялото беше покрило половината му лице и му пречеше да диша. Вратът и брадата му бяха потни, а краката му, които в този неспокоен сън беше отвил, замръзваха. Определено му се ходеше до тоалетната, защото поне две от шестте бири и кой-знае-колко-там уискита, които беше погълнал предната вечер, все още не бяха излезли. Малко му се виеше свят, малко му се повръщаше и малко чуваше как отделните атоми се свързват, за да образуват въздуха, но това не беше нищо ново, нещо друго го тормозеше. Той имаше много опит в неразположението след тежки нощи, но тази сутрин се чувстваше отвратително. И все още до залата за управление в мозъка му не беше стигнала информацията: защо.  Даде ѝ време. Щеше да се сети. Всеки момент. 

Сети се.

Очите му се разшириха изведнъж. Спомни си защо беше в лошо настроение и защо се беше напил повече от нормалното за вторник. Гадове!

Място не можеше да си намери. Едно нещо да беше направил почтено и точно за него да се хванат, да го преиначат и да го обвинят. Това само го дораздразваше още повече и доразпалваше и без това пламналия му стомах. Гадове! 

Ако се бяха хванали за… знам ли – за измамата с благотворителните търгове; или кражбата от храмовите дарения; или, че караше порасналите момичета от приюта, за който се грижеше, да пипат разни спонсори по не много приличен начин, че и него самия; че крадеше и от даренията за приюта; че правеше кампании с помощта на разни мръсни журналисти, а после деляха парите; че прислужваше на разни политици по време на предизборните им кампании и се правеше на приятел ту на този, ту на онзи… пак нямаше да му е приятно, даже никак, но поне щеше да е по-логично и да не боли чак… ЧАК толкоз. Вероятно… Знам ли?

Но сега пък си беше съвсем обидно. Наистина се беше постарал да направи нещо добро за приюта, защото се притесни, че срещата със Създателя (в който не вярваше особено придирчиво, но пък от друга страна обичаше да се застрахова) може и да е наближила, след като го откараха по спешност в болницата. Оказаха се само газове от преяждането, но много си приличаше на инфаркт.

Изкара си акъла. 

Намери спонсор (какво значи „как?“; ти да не си инспектор?), който да плати за комарниците на приюта. Човекът дори не поиска среща с някое от момичетата, така си даде парите. Сигурно и той си резервира място в Рая, кой го знае? Даде парите и документ даже не поиска. Така лятото децата нямаше да ги ядат комарите, а и отец Теодор този път реши да задели откраднатите пари за добро.

Какво добро ли? О, какви „откраднати пари“ ли първо питаш? Дарителят не поиска документ за дарението и отец Теодор ги писа като разход, който е направил той с пари от касата на приюта, които пари спряха да бъдат в касата на приюта и минаха в неговата лична каса. Че даже завиши цената два пъти и половина. Но си беше обещал, че парите ще… че голяма част от парите ще отидат за децата. Щеше да им купи нови дрехи, нови обувки, нови легла, за които си нямаха, нови спирачки за автобуса на приюта и разни вкусотии за ядене. Вярно е, че колкото повече се изнизваха часовете и дните, в списъка оставаха по-малко неща, които да осигури на децата, и все повече пари мислено заделяше за собствени „нужди“, но добрата воля си беше добра воля. И сега, изведнъж – да го изтипосат така, при това пред цялата страна, да пишат за него, разследване да правят и да го заковат така. Дарителят се бил разприказвал, други дарители се били усъмнили, казали на някакви си журналисти, разследване били направили, него ще го излагат. Гадове! 

Отец Теодор успя да се измъкне от леглото, събра сили и отиде до тоалетната. 

Оправи се, изми се, метна си расото и извика прислужницата си Евдокия. Той ѝ викаше Дунда. 

- Дундо, ела тука веднага! – кресна с хрипкавия си глас отеца. 

Евдокия се довлече с клатещата си се походка и се появи в очертанието на вратата. Зае по-голямата част от него. Погледна отеца с любопитното очакващо изражение на секс кукла и зачака. 

- Изпра ли ми якето?

- Да. 

- Черното! Не зеленото, ма!

- Да. 

- Кое?

- И двете.

- Изсъхна ли?

- Да.

- Кое?

- И двете. 

- Донеси ми го!

- Кое?

- Черното бе… 

Понякога отец Теодор се радваше на простодушието и тъпотата на Евдокия, когато, например, не протестираше срещу нищо, когато му чистеше и готвеше или когато имаше разни мераци за задоволяване; но понякога и го изкарваше извън кожата му със същото това простодушие и тъпота. 

Сега беше от тези – вторите моменти. 

След 10 минути отецът беше облечен, измина двайсетте метра между стаята си и мястото за хранене, минавайки през двора, през снега, покрай външната тоалетна. Тоалетната на децата, не неговата. Той си имаше закрита. Вътре. Само за него си. Сбърчи нос, заради миризмата и забърза крачка още… доколкото остаряващото му, прехвърлящо шейсетте, но все така солидно и тежко тяло, му позволяваше да бърза. С комичната си клатеща се походка се дотътри до яденето си.

Пльосна се в стола и зачака. Беше сам, защото децата отдавна се бяха наяли и всеки се занимаваше със задълженията си – кой на училище, кой – на работа. Отец Теодор нямаше навика да става рано, не дължеше обяснение никому и сутрешните служения беше отложил за неопределено време, защото (както поясни той на децата) Бог не обича да му се подмазват. 

Препечени филийки, конфитюр от ягоди, боровинки, мед, кафе, ледено студена гарафа с водка, парче сланина, купичка с черен хайвер. Най-обикновена закуска. 

Отецът тъкмо започваше да се усмихва на живота, след втората много бърза и много точно разположена във времето чаша водка, когато телефонът му иззвъня. Попът остави чашата, пъхна лъжичка хайвер в устата си, извади телефона от джоба си, избърса си брадата и мустаците и с още пълна уста отговори на позвъняването:

- Да! 

- Отец Теодор, как сте? 

- Добре съм, добре. Вие как сте, скъпи ми Антон? Вие по работа се обаждате, нали? Ах, все по работа… 

- Е, да… Да ви питам само… дали имате… имаме нови клиенти?

Антон работеше за фирма „Криорустикана“ съвсем отскоро. Всъщност фирмата „Криорустикана“ съществуваше съвсем отскоро. Антон се грижеше за рекламата и публичния имидж. 

- Ех, Антон, Антон… клиенти. Каква грозна дума. Пробудени. Последователи на безсмъртието. 

- Да, отче, пу, и аз пък… нови… пробудени. Дали имаме такива?

- Имаме, имаме. Двама тамън. Аз утре ще имам интервю с една млада журналистка. Мога… така да се каже, да рекламирам тази ваша богоугодна дейност, да я спомена пред камерата. Пък то от вас вече си зависи дали ще ми благодарите и как ще ми благодарите. Аз мога и по-кратичко да я спомена, а мога и повече да я споменавам. 

- Разбрах, разбрах, отец Теодор, разбрах. Вижте сега кое е най-важното да се спомене. Най-важното е да се спомене, че става дума за напълно научен подход, нали така… Че труповете… хората, след като умрат, след смъртта им, така да се каже, ще бъдат замразявани на… Чакайте! Първо, преди това, докато не съм забравил: м-н-о-г-о-е-в-а-ж-н-о да наричате труповете „пациенти“. Да се наблегне така на това, нали… П-а-ц-и-е-н-т-и, отец Теодор, нали ме разбирате?

- Разбирам, разбирам. 

- И да се каже, че ще бъдат замразявани на минус 196 градуса по Целзий. Да не се казва, че засега науката няма методи да ги връща към живот, а да се казва, че науката работи в тази посока и скоро време може да има… мммм… начин, лек, ако щете. Нали ме разбирате? 

- Да. 

- Трябва да… може да споменете думата „безсмъртие“ един-два пъти, ей така. А ние ще ви се отблагодарим. Още утре или най-късно в други ден ще ви се отблагодарим. 

- Разбирам, разбирам… А вие знаете ли каква аудитория има тази „ДоТВ“?

- Голяма?

- Голяма. 

- Разбирам. Това, разбира се, ще се отрази на благодарностите ни.

- А вие знаете ли, че има една група, която ме е предложила за светец? Официално ще се внася предложение до патриарха да ме канонизират. Приживе, при това. 

- О, чудесно, чудесно! Жив и здрав да сте, отец Теодор! 

Разговорът между двамата продължи още известно време все по този начин. Договориха се и отец Теодор можа да се върне към закуската си. Удари още една леденостудена водка и изкара алкохолните пари с едно продължително:

- Бррррррр-ррррр-ъх!

Това, което отец Теодор не знаеше, беше, че съвсем скоро самият той щеше да се озове в един от високите няколко метра контейнери, пълни с течен азот, а малко след това и той, както и всички други трупо… пациенти, щеше да започне да се разлага, за ужас на собствениците на склада, превърнал се в „лаборатория“.  

Работата е там, че фирма „Криорустикана“ не беше създадена с цел да осигурява безсмъртие на „пациентите“ си, нито дори да ги държи замразени особено дълго време. Беше просто модна приумица и, като такава, се радваше на небивал успех сред новобогаташите. Именно това беше и целият маркетингов трик, подход, бизнес план и стратегия на създателите ѝ. Да вземе парите на хората и малко след това да обяви фалит, да изчезне, а собствениците ѝ да се радват на живота някъде далеч, където е винаги топло. 

- Бррррррр-ррррр-ъх! – отец Теодор осведоми света за своята четвърта водка и замези с малко хайвер върху препечена филийка. 

 

***

 

В предаването по телевизия „ДоТВ“ отец Теодор щеше да говори за благотворителната инициатива за приюта за деца. Първо: самият той имаше нужда от малко положителен ПР, че с тия разследвания и тия разкрития за измамата с комарниците… положението не беше никак добро, а се канеха за светец да го обявяват все пак. Второ (и това беше замислено по-отдавна): благотворителната инициатива беше предвидена като политическа реклама, защото най-големият дарител… той беше такъв един… беше намерил най-после подходяща връзка и си беше платил да го направят заместник-министър. Отец Теодор не помнеше в кое министерство, а и не го интересуваше. Той си имаше тарифа за тези рекламни инициативи и проекти и само това беше важно.

Бъдещият зам.-министър не беше особено щедър човек и от сърцето му се късаха и парите за хонорара на отеца, и парите, които щяха да отидат за тая благотворителна ПР-щина. Но нямаше начин. Съвсем скоро досегашният зам.-министър щеше да бъде изгонен, щяха да го изловят в някаква корупция или нещо такова. На министър-председателя също му трябваше реклама, защото следващата година идваха изборите и трябваше да се направи, че е строг към своите, че не пробира, че може да наказва, че се бори с корупцията, дрън-дрън, а този зам.-министър беше с най-слабите връзки, най-малко бизнесмени бяха „инвестирали“ в него, най-малко приятели сред тях имаше и така – беше най-удобен да бъде „хванат“. Няма да си ловят от по-техните си хора, я! Както и да е. Важното беше, че бъдещият заместник-министър щеше да влезе в политиката с блестящ имидж. Не само благотворителната акция, разбира се, уредиха го да участва в риалити шоу с готвене, всяка сутрин го бутаха по сутрешните блокове, да си казва мнението за щяло и нещяло, въобще – старата торба с рекламни трикове, за която всички знаят и въпреки това всички ѝ се връзват

(Първи закон на идиота: не знае, че е идиот, но винаги вижда идиотите и идиотщините около себе си.).

И така – отец Теодор имаше няколко задачи: да хвали бъдещия зам.-министър, за който още не се знаеше официално, че ще е зам.-министър, трябваше да го пази в тайна; да намери начин да заговори за „услугата“ на „Криорустикана“ по замразяването и безсмъртието, така че да не разгневи богобоязливите си последователи (защото, съгласете се, това си биеше малко на нечиста наука май-май…), да бъде очарователен, така че хората да забравят, че е крал пари от касата на приюта. 

В края на предаването и трите задачи бяха прекрасно изпълнени. Отец Теодор беше доволен от себе си. Усмихваше се. 

Медиите го обичаха, журналистите винаги можеха да разчитат на него, защото хората го обичаха и появата му вдигаше рейтингите. Политиците го обичаха по абсолютно същата причина. Медийните съветници на този и онзи политик винаги го държаха „под ръка“ – в случай на спешна нужда от изглаждане на имидж, кампания, реклама, било то в случай на истинска имиджова криза, било то – просто да се поддържа добра имиджова форма. И за „лечение“, и за „профилактика“, една медийна доза от отец Теодор винаги вършеше работа. Донякъде тоя образ на човеколюбив християнин, грижещ се за другите, за децата, за болните, дрън-дрън, беше създаден от медиите и умилкващите се около него политици, точно за да си го имат и да си го ползват, когато им потрябва. Не липсваха случаи. А обикновените хора го обичаха, защото им даваше лесен достъп до „опрощение“ – даваш пари, чистиш си съвестта, дори не ти се налага да виждаш страдащите, на които помагаш – знаеш, че добрият отец ще свърши работата. Страдащите не са приятна гледка. Спи спокойно. Можеш да се върнеш към живота си в грях, опрощението идва на промоционални пакети. Плюс това е добре да знаеш, че има добро в света, в човешко лице. Той съществуваше, за да успокоява хората, че има все пак добро. И той беше най-лесно смилаемата формула – отец=добър (обратното на грешник=лош, работи за отбора на анти-злото), помага (за разлика от всички други)=добър, работи с деца=направо светец, предлага лесни образи, като книжка с картинки – този е добър, този е лош, няма какво да го мислиш, не те кара да се замисляш, при него всичко е черно или бяло, добро или лошо, няма нюанси, няма сложнотии, няма много реалност, оставяш грижите си. 

Отец Теодор беше добил особена власт над тълпата. Можеше да прави каквото си поиска. Да не мислите, че много хора бяха повярвали, че е крал от касата? Съвсем не. По същия начин можеше (а и го правеше) да издига и сваля доверието у други. Ако кажеше, че някой е добър човек, тълпата го приемаше за добър човек; ако пък трябваше да се нахока някой или да се срине и сравни със земята – нямаше проблем. Стига да имаше достатъчно „благодарности“ след това. Никога не повтаряше да направи услуга на някой, който не му е благодарил след това. Дори гледаше да му отмъсти подобаващо. 

Отец Теодор имаше няколко любими оръжия: патриотизмът – на първо място. Всеки, който беше против него, беше против родината. Както можете да се сетите, онези журналисти, които го бяха разследвали, щяха да бъдат ударени от други журналисти – техни колеги, които щяха, освен всичко останало, да ги изкарат и непатриоти. Сред другите любими оръжия бяха вярата – всички врагове бяха неверници, опасни сатанисти, слуги на злото, и най-страшното от всичко – защитници на мюсюлманството; след това се нареждаше простодушието. Това е мощно оръжие. Той не се големееше и се опитваше да се прави на един от народа – любим номер. Един от нас, не един от тях! Говореше простичко, дори простовато, правеше се на глупав, когато трябваше, правеше се на разгневен, когато трябваше, правеше се на възмутен, като бабичка на пазара, когато трябва, въобще – цяла палитра от емоциите на простолюдието. Нашият отец Теодор… Такъв си беше той. 

Докато накрая любовта на тълпата не го уби. 

 

***

 

Знаете ли какво е прекрасно у новите богаташи? Че можеш да ги скубеш до безкрай, ако само намериш правилния път да им влезеш под кожата. 

„Криорустикана“ беше уродливото отроче на Сергей и Людмила Безносови, които пръкнаха идеята от един разговор с тяхна приятелка – съпруга на милионер, собственик на мини за въглища, която болезнено много обичаше три неща: себе си; да не прави нищо; и да се оплаква, че не прави нищо. 

Безносови наеха офис, служители, техни приятели – банкери, им съдействаха за кредит (никога не влагай собствени пари!), наеха склад, който превърнаха в „лаборатория“ – тоест там сложиха контейнерите с течен азот, в които тъпчеха труповете, за да ги замразяват. Наеха учени, рекламисти, пиари, счетоводители, всичко, което беше нужно, като персонал. 

Тяхната приятелка им беше казала, че е толкова заета с всички задачи, които си е поставила (сама на себе си, разбира се – първо: никой не ѝ е господар, че да ѝ казва какво да прави; второ: никой не ѝ е на нивото, че да ѝ казва какво да прави; и трето: тя беше саморазвиващ се гений, който обича да се самопровокира), че и трябвало или да се клонира, че да ги свърши всичките, или да живее сто живота, както тя се изрази: трябва да стана безфъртна, че да усфея със псичко (най-новият силикон в устните ѝ пречеше да изговаря някои звуци; добре поне, че за тази житейска задача бе намерила време да отметне). 

Думите „клонирам“ и „безфъртна“ се настаниха в общосемейното съзнание на Безносови. Да предлагат клониране на тъпи богаташи или безсмъртие? Клонирането изисква все пак някакви резултати. Безсмъртието, от друга страна, беше достатъчно сюрреалистично, отвеяно и разтегливо във времето, че можеше и да мине номерът. 

И мина. 

Всяко подобно начинание се изправя пред един начален период на „килване“. Ще се килне или напред, или назад, или ще проработи, или ще се срине. Трябваше им само един популярен богат човек да се върже и да повлече крак, да стартира модата, да покаже на другите, че разликата между „тъп“ и „ексцентричен“ се крие в парите, а парите, както знаем, са най-добрият етикет за качество – ако човек с пари го прави, значи е достатъчно добро. Пък било то и да ти замразят тялото, за да чака медицината да измили начин да го съживи. Да чакаш лек за смъртта…

Първият клиент беше съпругът на безфъртната. Той, разбира се, си е жив и здрави и до днес, просто плати баснословна сума за някога си в бъдещето, като умре… Което беше достатъчно и разни други, къде-къде по-стари от него, се вързаха на същия номер. Оръжейният търговец Ахмединов беше първият, когото наистина замразиха, а вече имаха продадени 14 контейнера – все на още живи клиенти. 

След Ахмединов последваха Голобрадов, Брин и горката майка на безфъртната съпруга на собственика на въглищните мини, тоест – тъща му. Последният, който щеше да се присъедини, се казваше отец Теодор. 

Всички те, като пликове със замразен грах, бяха прибрани в склада-лаборатория и чакаха науката да напредне достатъчно, че да ги съживят. Това, което дочакаха обаче, беше „фалитът“ на „Криорустикана“. 

Един ден всички служители (които все още така и не бяха получили дори първите си две заплати) се оказаха в безпътната ситуация на безработни служители на фирма-измамник, ядосала много влиятелни хора. 

В склада-лаборатория нямаше ток, защото никой не го беше плащал, а контейнерите, разбира се, се бяха размразили. 

Собствениците на склада отидоха да видят какво, по дяволите, се случваше и, заедно с обърканите до полудяване служители, можаха просто да наблюдават как труповете се размразяват – процес, който беше започнал още в петък вечерта и открит чак в понеделник сутринта. Ще кажем само, че размразеният грах не мирише точно така, както миришеше този понеделник в онзи склад.

Миризмата не беше на „безсмъртие“. 

Самите Безносови щяха да бъдат заловени в Китай няколко седмици по-късно, но тяхната история е съвсем друга. 
Така безславно завърши походът за безсмъртие на всички тези изпреварили времето си гении, които си бяха купили правото… привилегията да станат замразена пържола след смъртта си. 

 

***

 

Когато предаването по „ДоТВ“ приключи, отец Теодор и бъдещият заместник-министър – тоест двамата гости на предаването „Клуб Поглед“, се заговориха за предстоящото дарение и бъдещият зам.-министър реши да пробва да спести малко пари. Пита отец Теодор, ако му даде на него по-голяма комисионна лично, дали ще се навие да прикрие, че ще даде по-малко дарение наистина, пък да каже, че е направил по-голямо дарение и така… нали разбира… да му влезе в положението, че бая се е изръсил да си купи тоя нов пост и тепърва ще си наваксва с парите… Доста груба грешка, имайки предвид настроението на отец Теодор към хората, които се опитваха да му дадат по-малко пари. Те не разбираха ли, че дали на него лично или на приюта да даваха, парите все бяха за него? Гадове! 

Караницата започна отдалече, но бързо стигна кулминацията си, в която отчето крещеше анатеми и псувни, цитираше едновременно Библията и дърводелеца Павел, който работеше в приюта, закачаше момичетата и измисляше нови псувни (в тоя ред) всеки ден. 

Изненадан, но и засегнат от всичко това бъдещият заместник-министър се опитваше да не изостава от потока думи, че дори отиде по-далеч – заплаши отец Теодор, че няма да му даде никакви пари. Въобще. Което накара отчето да го прасне с все сила през устата. Охраната в студиото ги разтърва. Всичко това се случваше извън ефир, предаването отдавна беше свършило. Разтърваха ги и ги пратиха да си ходят по живо по здраво. Но така се случи, че двамата някак се засякоха точно на излизане от сградата на телевизията. И мелето им продължи и навън. Само че там имаше и други хора, разбира се. Много хора. Тълпа от минувачи. А какво казахме за тълпите и отец Теодор? Че го обичат. Когато видяха и чуха хората, че някакъв си плешив и потен дебелак крещи и обижда любимия отец Теодор, няколко по-здрави мъже му се притекоха на помощ и срещнаха лактите и юмруците на личната охрана на бъдещия заместник-министър. Една дребна женица обаче се оказа достатъчно ловка и злобна, че да се провре между всички и да захапе бъдещия заместник-министър малко под лакътя. Което го накара да извие от болка и да привлече вниманието на охранителите, които пък оставиха мъжете, с които се опитваха най-професионално да се сбият и да се втурнат към дребната женица. Един от по-младите охранители обаче ядно бутна таксиметровия шофьор, който се опитваше да му бръкне в окото, малко по-силно и онзи залитна. Залитна и падна назад. По принцип, отец Теодор беше солиден човек, със солидна „основа“ и нисък център на тежестта, но в случая се намираше в много лоша позиция, беше се извърнал на една страна, опитвайки се да се докопа до нещо за удряне – я глава, я ръка – на бъдещия зам.-министър или на някой от охранителите му, протегнат напред и стъпил накриво, затова, когато таксиметровият шофьор падна върху него, успя да го бутне, така че да загуби равновесие. И падна назад. Падайки, главата му отзад беше посрещната от няколко плочки, оставени на купчинка от работниците, които вече четвърти месец се правеха, че уж ремонтират тротоара. Те работеха за фирма, близка с кмета, демек плащаща подкупи на кмета, за да я избират винаги за обществени поръчки. Кметът беше приятел с отец Теодор. Отец Теодор беше взимал благодарности и от него по различни поводи. 

Така свърши земният път на отец Теодор. Доста иронично, би казал някой. Вероятно. 

Добрата новина за горките опечалени, които в случая бяха цяла една държава с хора, беше, че фирма „Криорустикана“ предложи съвсем, абсолютно, напълно, изцяло безплатно да вземе тялото на безмалко станалия приживе светец, а вероятно и скоро предстоящ да бъде канонизиран за такъв, отец Теодор и да го замрази, за да може да се върне скоро сред тях. Да възкръсне, един вид. Да се превъплъти, но в старото си тялото. Да се върне сред тях. Някой ден. Да прероди безсмъртната си душа, но пак в същото тяло. Да го замразят като пържола, с други думи. 

Хората веднага обикнаха „Криорустикана“. Какви мили хора. Какви прекрасни, човеколюбиви… А можеше и да не предложат, нали? Не бяха длъжни. За едното добро го правеха. Има добро по света още, има, има. 

След което поръчките към фирма „Криорустикана“ заваляха. 
 

Спорт

още

Водещи новини

още

Още новини

още

Най-четени

Най-коментирани

Любопитно

още

Анкета

Настроихте ли се на есенна вълна?

Настроихте ли се на есенна вълна?

Избрано от Интернет