„Никой не вярваше, че човек може да го направи“: невъзможната песен на Led Zeppelin

Зад шегата обаче стои истина, която Бонъм доказва не с думи, а с "гръмогласния" си, самоуверен стил. Той беше силата, която превръщаше Led Zeppelin от група в природно явление, пише Far Out Magazine.

Той я описва като групата в най-суровия и най-майсторския ѝ вид – композиция на Бонъм, толкова екстремна, че тогава е било трудно да се повярва, че е дело на човек.

Това усещане контрастира с критиката на Кийт Ричардс, който сравнява Бонъм с неконтролируем 18-колесен камион. Но ако „Achilles Last Stand“ е пример за нещо, то е за абсолютен контрол – тежест, съчетана с изкуство, като гигант, който не руши, а танцува.

Робърт Плант веднъж описва Джон „Бонзо“ Бонъм с типично британско чувство за хумор: „Той беше най-великият барабанист в света. Знаех го, защото самият той ми го каза".

Тази негова роля е разпозната и от външни наблюдатели. Тони Айоми от Black Sabbath, например, отбелязва, че докато в много групи китарите са водещи, при Led Zeppelin двигателят са именно барабаните. Самият Плант е още по-категоричен в тази оценка – Бонъм е бил сърцето на бандата, човекът, който е карал и неговите идеи, и тези на Джими Пейдж да оживяват чрез усещането си за темпо, чрез това, което свири, и това, което съзнателно не прави. Затова след смъртта му групата решава да не продължи – той е незаменим.

Наследството му продължава да вдъхновява поколения музиканти. Мат Хелдърс от Arctic Monkeys признава, че постоянно се връща към Бонъм, особено към един кратък преход в края на „Moby Dick“, който за него е съвършенство в чист вид – момент, който буквално предизвиква физическа реакция.

С темпо от около 146 удара в минута, Бонъм безпогрешно преминава между 5/4 и 4/4, като машина с душа, заредена с безкрайна енергия. Партията му е наситена с преходи, които не усложняват излишно, а обогатяват музиката, вплитайки се естествено с мароканските влияния и арпежите в композицията. В песента се случват толкова много неща едновременно, че самото ѝ описание звучи претрупано – точно както и музиката ѝ.

Днес думите на Плант придобиват неочакван смисъл в контекста на изкуствения интелект. Свиренето на Бонъм звучи отвъд човешките граници, но именно защото е неподражаемо – не е производно на нищо познато. Докато AI асимилира съществуващото, ритъмът на Бонъм сякаш възниква от нищото.

Близо 11-минутната барабанна канонада е и демонстрация на изключителна издръжливост. Яростта не отслабва, но и никога не задушава музиката. Бонъм поддържа напрежението, без да засенчва това, което Плант и Пейдж градят – рядък баланс между мощ и служене на песента. Почти нечовешко, както самият Плант би изтъкнал.

Фактът, че тази барабанна партия стои в композиция, която цитира Уилям Блейк, пренася фламенко китара в рок контекст и съчетава екзотични влияния със студийни иновации, показва мащаба на Led Zeppelin. Наслагванията на Пейдж, вдъхновени от Pet Sounds, и оркестровите щрихи на Джон Пол Джоунс оформят звук, който е многопластов и дързък.

Пейдж поставя солото си в „Achilles Last Stand“ редом с това в „Stairway to Heaven“, а Дейв Грол е съгласен, че изпълнението звучи като нещо отвъд човешките възможности. В свят, в който подобни сравнения често звучат изтъркано, този класически рок шедьовър продължава да бъде жизнен, поразителен и напълно неподвластен на времето.