Преди Коледа: какво всъщност празнуваме на 25 декември

__________________________

Има нещо странно и красиво в Коледа. Празник, който всички „познават“, но малцина могат да обяснят. Празник, който изглежда древен и вечен, а всъщност е резултат от дълъг исторически компромис.

Затова си струва да се върнем назад – преди Коледа, преди елхата, преди камбаните – и да си зададем няколко прости въпроса.

Какво са празнували хората преди Коледа? Кога всъщност е роден Исус? Защо именно 25 декември? И кои древни ритуали все още живеят в най-съвременния християнски празник?

Ако искате, можете да видите и вчерашната ни статия – за мрачните корени на празника, които, честно казано, напомнят малко фантазията на Стивън Кинг:

Преди християнството, преди църковния календар, преди теологията хората пак са празнували.

Краят на декември е най-тъмният период в годината. Денят е кратък, студът е смъртоносен, реколтата е прибрана, а бъдещето е несигурно. Именно тогава, около зимното слънцестоене, хората празнуват не бог, а светлината, която започва да се връща.

В Рим това са Сатурналии – дни на пиршества, подаръци и временно обърнат обществен ред. Робите могат да седнат на масата, господарите на шега се преструват на слуги, законите „омекват“. Светът за малко си поема въздух.

В Северна Европа това е Йол – огньове, вечнозелени клони, жертвоприношения и празник на живота насред смъртта на зимата.

Общото между всички тези ритуали е просто: надеждата, че светът няма да свърши тази зима.

Един от най-изненадващите факти за Коледа е, че Библията никъде не посочва дата за раждането на Исус Христос.

Евангелията разказват историята, но не дават дата от календара. Някои детайли дори подсказват, че раждането вероятно е станало през пролетта или есента…

… например пастирите, които нощуват на открито със стадата си. В Юдея това е малко вероятно през студения декември.

Още по-интересно: първите християни изобщо не празнуват рождени дни. В античния свят рождените дни са по-скоро езическа практика. За ранното християнство важни са смъртта и възкресението, не раждането.

С други думи: Коледа като празник не започва с историческа дата.

Отговорът е… малко политически и малко културен.

През III–IV век християнството вече не е малка преследвана секта. То се разпространява в Римската империя, но там хората си имат празници, имат си стари богове, имат си календар. Традициите са труден за „прескачане“ (или промяна) рефлекс.

Един от най-популярните римски култове е този към Sol Invictus – Непобедимото слънце, честван именно на 25 декември. Денят, в който светлината започва да побеждава тъмнината.

Изборът е стратегически гениален: вместо да забраняваш стария празник, го… „преосмисляш“.

Християнството поставя раждането на Христос на същата дата. Светлината вече не е слънцето, а „Светлината на света“. Символът остава, смисълът се променя.

Така Коледа не точно побеждава езичеството, а по-скоро го абсорбира.

Елхата: вечнозеленото дърво е древен символ на живот, който не умира през зимата. Свещите и лампичките: ритуал за връщане на светлината. Подаръците: директно наследство от Сатурналиите. Венците: кръгът на времето, слънчевият цикъл.

Нищо от това не е „библейско“. Но пък не е проблем. Проблем би било, ако си мислим, че празникът трябва да е „чист“, за да е смислен.

Коледа е човешки компромис. Тя е културен компромис, който работи вече векове наред.

Тя е смесица от страх и надежда, от древни огньове и нови думи, от езическа радост и християнско обещание. Точно затова оцелява.

Независимо дали я празнуваме като религиозен празник, като семейна традиция или просто като нужда от светлина в тъмното, Коледа говори на нещо много по-старо от доктрината.

Говори на човека, който гледа нощта и си казва: „Още малко. Светлината се връща“. И може би…

… може би точно това е истинският ѝ смисъл.