Джак Никълсън, обаче, никога не е бил от тези, които си държат езика зад зъбите.
„Знам точно как да работя за големия екран, но няма значение какво мисля за изкуството на киното в сравнение с телевизията“, казвал Никълсън.
Въпреки думите му, отношението му било съвсем ясно — той неведнъж признавал, че за него участието в телевизионен сериал би било истинско унижение, дори съдба, по-лоша от смъртта.
Телевизията и домашното видео не унищожиха киното, но го промениха из основи, а по-късно стрийминг услугите повториха същото.
Винаги има лек привкус на лицемерие, когато някой, който изкарва прехраната си в Холивуд, започне да критикува същото това място, осигурило му богатство и успехи, отвъд най-смелите му мечти.
Удобно разположен на върха на индустрията след десетилетия на безпрецедентен и несравним успех, в които почти всеки филм с негово участие гарантираше печалба, той оглежда пейзажа и решава, че има едно нещо, което ненавижда повече от всичко останало.
Това се случва много преди тихомълком да се оттегли от светлината на прожекторите след филма „Как да разбереш“ от 2012 г., който сложи край на една от най-великите кариери в историята на киното. От друга страна, той е богат, пенсиониран и не му пука, но още 30 години преди последния си филм изразява основателни притеснения за бъдещето на индустрията.
Както повечето му съвременници от епохата на „Новия Холивуд“, трикратният носител на „Оскар“ е израснал, погълнат от великото кино. Никълсън и колегите му са били омагьосани от майсторите и иконите на миналото, които са създали истински шедьоври. Ето защо той не се колебае да заяви, че телевизията и видеокасетите, въпреки удобството за публиката, могат да се превърнат в истинска заплаха за киното. Нещо, което от днешна гледна точка можем да кажем, че напълно отговаря на истината.
„Това е ракът на киното“, заявява той пред Los Angeles Times. „Това е причината хората да не могат да бъдат образовани за киното. В края на 60-те очаквахме да гледаме по един-два филма всяка седмица и да бъдем стимулирани, развълнувани и вдъхновени. И го правехме. Седмица след седмица. Антониони, Годар, Трюфо – този безкраен списък от хора. И тогава дойдоха телевизията и домашното видео".
Около 1992 г. всички вече знаели, че Джак Никълсън не крие презрението си към бързо разрастващия се пазар на домашното видео. Той гледал на тази нова мания с недоумение и дори самото кино, към което винаги бил отдаден, не било защитено от неговата критика. Особено го смутил огромният успех на „Почивният ден на Ферис Бюлър“ — филм, който според него бил лековат и без дълбочина.
Гледайки как подобни продукции завладяват публиката, Никълсън започнал да се пита какво изобщо прави той в тази индустрия – един актьор в 50-те си години , който още се опитва да прави филми със стил, смисъл и истинско послание, докато светът около него все повече жадува за бързи забавления и повърхностен блясък.
И макар думите на Никълсън да звучат като бурна изповед на човек, който не може да се примири с промените, той далеч не бил единственият виден актьор, режисьор или продуцент, който се е оплаквал. Мнозина смятали, че възможността публиката да гледа каквото пожелае, когато пожелае, и то от уюта на собствения си дом, в дългосрочен план нанася повече вреда на киното, отколкото да носи полза, отбелязва Far Out Magazine.
)