Енчо ГОСПОДИНОВ: Шапката на Мелания и новият кадастър на света

Бурунди е приятелска страна и заради азбучния ред стои до нас в залата на Общото събрание на ООН в Ню Йорк край Ийст ривър. Това е между другото.

В нашия случай нещата са по-сложни: все трябва да правим повече с по-малко… Питайте колегите от Националното радио…Как да не компенсираш с шапката на Мелания, когато не ти стигат сили и средства за „кадастъра”?

В тoва отношение гиганти като CBS, NBC, BBC и дори France 24 имат предимството да разполагат със солидни екипи от постоянни кореспонденти „на терен”, подкрепени с още по-солидни бюджети.

Като млад репортер в някогашния „ПОГЛЕД” бях научил, че

Но ако поне намали вътрешноамериканските стрелкови занятия по училища и университети, ще заслужи много повече от пътуване до Осло...

Но днешните телевизионни звезди нямат този луксозен резерв от време. Особено нашите.

ПОВОДЪТ беше великолепен, сюжетът също, а персонажите - неотразими. Дори по холивудските мащаби сиянието и магнетизмът на това събитие беше толкова неустоимо и пълно със съблазън, че човек не знаеше върху коя програма да се съсредоточи.

Така или иначе, Златната ера на Америка започна от тази нощ, увери ни лично президентът. Не съм сигурен дали същото важи и за журналистиката... А и разговорът за Кадастъра тепърва започва.

Тя е като тази на стария каубой Клинт Ийстууд: елегантна и вечна, вдъхваща доверие след няколко изстрела с „Колта” и отвличаща вниманието на публиката от деликатния и дълбок кадастрален разговор.

Анализ на Енчо Господинов, един от знаковите български журналисти и хуманитарен дипломат. Работил е дълги години в някогашния в.”Поглед”. В началото на 90-те години преминава на работа в Международния Червен кръст, работи и пътува по много горещи точки на света. От 1999 година е два мандата посланик на организацията в ООН, после зам.-генерален секретар на Международния Червен кръст. Завършва кариерата си като специален съветник на Кристалина Георгиева, когато тя беше еврокомисар. Неговата книга "Сянката на петнистия кон"предизвика голям читателски интерес. Анализът му тук е за церемонията по встъпването в длъжнвост на новоизбрания "господар на света" - президентът на САЩ Доналд Тръмп и е написан за Съюза на българските журналисти - единствената съсловна организация у нас с международно признание навсякъде по света.

Аз лично бях между шест от многото: CNN, BBC, France 24 и нашите три основни канала, всичките с екипи, предаващи директно от Вашингтон, и с тълпи експерти и коментатори в студиата си. Тази лавина до голяма степен смаза като валяк естественото желание на мнозина да оцелеят, докато търсят начин да разберат какво всъщност става в Белия дом и на Капитолийския хълм.

Апропо, историкът Джон Мийчъм каза по американската NBC news, че Тръмп е предложил „най-разединяващия спектакъл в цялата американска история.“ Нещо подобно имаше и в коментара на Асошиейтед прес: „Обикновено встъпването в длъжност на президента у нас символизира традициите, които обединяват американците. Но отразяването на това събитие днес (20 януари '25) от основните ни медии напомни какво ни разделя.“

В баталии като тази, където дълбочината се крие под широчината на събитието, не винаги е лесно да уцелиш точната комбинация между съставките на крайния продукт: колко информация да се даде, кога точно, кога да се поръси с малко пикантни подробности и кога да се сервира нещо сериозно и неизбежно.

И от друг ракурс, с интересен нюанс: Нора О'Донъл показа в CBS „необикновения за подобен случай факт колко много от присъстващите гости скачат на крака да аплодират Тръмп след думите му, че наследява една слаба държава... И всички видяха, че нито един от бившите президенти не стана да ръкопляска (на Тръмп) по време на цялата му реч.“ Може би най-силни бяха думите на консервативния коментатор на CNN Скот Дженингс, който не само оцени речта на Тръмп като „забележителна, но и се наслади на шанса да обвини гангстерите право в лицата им, имайки предвид Байдън и кликата му“.

Както казва моят любим коментатор и ех-БиБиСи колега Джеръми Паксман в книгата си „АНГЛИЧАНИТЕ: портрет на един народ“, времето е най-голямата обсесия на Албион. И цитира Доктор Джонсън: „Когато двама англичани се срещнат, първо започват да гворят за времето“. После се позовава и на Джордж Акселрод: „В Англия не престават да говорят за времето. А всъщност на никой не му пука какво е“. И накрая Паксман обобщава саркастично, че самият шеф на метеоролозите се дразнел, когато неговите хора казвали по телевизията, че промените във времето щели да настъпят чак след 5 дни. Той искал това да стане веднага, иначе изпадал в депресия. „Ето защо англичаните се оплакват от метеоролозите. Дълбоко в себе си те обичат да бъдат изненадвани от времето.“

Навремето американският репортер-фурия Джон Рийд описа как руската Октомврийска революция променила света за 10 дни. Ако беше жив днес Арт Бъкуалд, най-големият присмехулнк в американската журналистика след Марк Твен, вероятно щеше да напише в колонката си във „Вашингтон пост“, че хвърляйки камък в световното блато, Тръмп иска да промени света с реч от 23 минути. Това затрудни както американските коментатори, така и онези от останалия все още непроменен свят, които искаха да обяснят как точно ще стане това. Докато те търсеха правилните думи, Тръмп набързо подписа 70-80 указа за имиграцията и охраната на южната граница, за Световната здравна организация и ролята ѝ, заедно с тази на Д-р Фаучи по време на един вирус с корона, за който все още милиони хора не знаят на кого да вярват... И Парижкото споразумение за климата не беше подминато от писалката на Русия ураган. Непосилно беше да се обхване необхватната тематична палитра от кореспондентите и студийните магьосници: особено в случаите, когато една от тях се прехвърляше от канал на канал...

Напълно възможно е в такива моменти някой по-разглезен от аудиторията да е казал: ех, защо сега не е тук Д-р Николай Михайлов да коментира? Или Проф. Иво Христов? Или Любомир Кючуков? Или колегите Симеон Гаспаров и Огнян Дъскарев, познаващи в детайли живота в САЩ. Или някой професор по Американска история? Да се смени малко гледната точка?

Не е много мила тази оценка. Каквото му е на сърцето, това му е и на устата на коментатора. Ще отдадем дължимото на Първата поправка към Американската конституция. У нас тя е малко апокрифна като есето за Левски на Желю Желев преди повече от 30 години. Ако гледаме какво става по пътищата и по улиците у нас, като че ли сме по-привързани към Втората поправка на американската Конституция, както може би е искал да отбележи и някой от нашите кореспонденти... Тя не се отнася до свободата на словото и т.н., а позволява да се въоръжаваме до зъби. И да се избиваме взаимно, пак като братята от Потомак до Мисисипи и от Охайо до Батън Руж.

Освен собствената си страна той дори не спомена и добрата стара Англия, прародината, sort of... Нито НАТО, нито съюзниците храбри. Това не остана незабелязано от нашите репортери, ех-министри и амбасдадори и други студийни експерти. Само Китай е удостоен с вниманието му. Интересно защо? Един перчемлия блогър казва, че това май било заради тревогата в Америка за бъдещето на уйгурите.

От една страна, имате необикновен персонаж като Тръмп, нестандартен и непредсказуем политик, който предлага брутално нов кадастрален план на света, засягащ на първо време Канада, Панама и Датско-гренландските владения. А от друга страна, имате дезориентирани зрители и домашно отгледани визионери от Шолц до кадрите на ГЕРБ, от Стармър до ДБ-то, и от Фрау Урсула до Костадин. И всеки от тях иска да ви обясни също кой е Тръмп.

Понякога и темата за времето, тази натрапчива параноя на англосаксонците, може да дойде на помощ, ако нямате желание да говорите за феномени като деликатното, но все по-осезаемо в нашия ефир „обръщане на палачинката“ (извинете за конотацията на израза....) у редица прочути коментатори, асорти бивши посланици и външно-ориентирани министри, както и обикновени селкори. Разбираемо е: как да обясниш на драгите зрители, че на бърза ръка едни ценности от Атлантическия океан се прехвърлят към Тихия? Как пъстротата на дъгата от планетата LGBT+++ постепенно избледнява и може даже да отпадне от училищата и от армията? Как да кажеш, че мигрантите не винаги носят икономическа изгода, планирана от Мути, а създават страшни проблеми? Престъпност, бандитизъм, наркотрафик, промяна на демографско-етническо-религиозната тъкан на едно общество, което е ядосано. А може да ядосаш и Брюксел?

Така старата лисица Хенри Кисинджър, вечна му памет, попадна в капана ѝ и съжаляваше до края на живота си, че се е срещнал с нея. Защото още преди да се здрависа с него, Ориана знаеше толкова много за персонажа си, колкото самият той не знаеше за себе си. От Аятолах Хомейни до Алън Дълес и от самотния Ясер Арафат до пустинния лъв Муамар Кадафи – всички бяха успешно оплетени в мрежата на въпросите й.

Тогава на помощ дойде темата за времето. Студ е обхванал Америка. Между минус 6-10 градуса. Не по Фаренхайт, естествено, като в оня филм на Трюфо. Зъзнем всички, Путин не дава газ, имало ембарго... Но тук няма да задълбаваме. Просто обясняваме 50-60 пъти защо Ръкополагането на президента се мести вътре в Ротондата на завет. А не по причини за сигурност, както каза един експерт. Да не гръмне пак някой от покрива. Не само Карлсон е там...

Трябва да се признае, че отразяването на едно подобно събитие е изключително трудно, пълно с подводни камъни и допълнително усложнено от „странични фактори”, като например редакционната политика и съобразяването с „официалната линия отгоре”. Последната не винаги се налага открито и директно, но всеки екип в общи линии знае правилата на играта и се опитва да плува като между онези две Омирови скали – Сцила и Харибда. Малко вляво или 5 сантиметра вдясно – и може да ядосаш я редактора, я някой партиен пълководец, я посолството на Бурунди.

Церемонията беше възхитителна. Така ми казаха и от 6-те телевизии, които гледах в тази дълга Американска нощ. Тръмп успя да покори много сърца. Чух, че даже и Кирчо бил там – със или без покана. „Единственото, което енергичният Тръмп не успя тази вечер, каза една нахакана репортерка от BBC – бе да целуне възхитителната си съпруга Мелания. Широкополата ѝ шапка му позволи да докосне с устни само въздуха до бузата й.“