Енчо ГОСПОДИНОВ пред novini.bg: Хуманността започва от семейството

- В книгата издателят Иван Гранитски ви определя като "търсач на справедливи каузи и сладкодумен разказвач". Кои справедливи каузи намерихте в търсенето си и кои ще продължите да издирвате?
- Като добруджанец, откърмен с човещината на Йовков, а после с реализма и сарказма на Ивайло Петров, вероятно съм силно притиснат към онази стена на човечеството, която се нарича "сърдечност". Един филм май се казваше "Чужда мъка няма". Естествено, това вече е клише, но някак си е трудно да се изолираш от света, когато чергата гори и под краката ти. Когато съседът ти не е добре, бил той в село Бисер, потопено под водата от все още неизвестни идиоти-безхаберници, било комшия от Мостар, където Иво Андрич рисува вълшебните си поеми, или в някой друг мизерен ъгъл на глобаното ни село. И ако имаш наследен малък, но работещ морален компас още от детството си, да се намерят справедливи каузи в днешния планетарен хаос не е трудно. Но баща ми казваше къде на шега, къде сериозно, че докато помагам на децата на Палестина или на Зимбабве, да не забравям и моите деца. "Humanity starts at home", (Хуманността започва от семейството), казваше един стар приятел, Ралф Райт, мой главен редактор в списанието на МЧК, когато рабоитех в Женева... Ралф е олицетворение на Добрия човек. Живее в Лонг Айлънд край Ню Йорк и в свободното си време пръска добрини наоколо.
- Какво е вашето тълкуване на думите на един от кумирите ви, за който също пишете - Кърт Вонегът в "Кланица 5": "Това вече не са хора, а счупени хвърчила"?
- Усещането ми е, че когато е писал първия си шедйовър, Вонегът е бил смазан не само от хилядите тонове бомби, произведени в неговото второ отечество, Америка, а и от факта, че те са превърнали в пепел перлата на неговото първо, генетично отечество, Дрезден, в Германия. Една тотална шизофрения, да съсипеш оазис на изкуството и архитектурата като Дрезден, когато войната на практика е вече свършила... Като американски военнопленник в Дрезден по врмето на тази касапница, той и другарите му са били принуждавани да работят като санитари, прочиствайки града от трупове след бомбардировките. Това е контекстът, в който е напъхан сюжетът на "Кланица 5". И аз - за себе си - виждам "счупените хвърчила" като пречупените животи на милиони хора от войната тогава. Война, минаваща пред очите му, после през сърцето, за да заседне завинаги в паметта му. Възможно е сърцето му е да имало двоен ритъм: на етнически германец, превърнат от съдбата в американец, и виждащ всичко от два ъгъла. Нещо, за което на Хитлер, Сталин, Рузвелт и Чърчил не им е останало време да помислят.
Интересно, че хвърчилата - като символ на пречупени мечти, борба и нови надежди - са в заглавията и на две други книги - на Ромен Гари (Емил Ажар) и на един млад афганец, Халед Хосейни. И в тях войната има силно присъствие. Но да не задълбаваме, както казваше баща ми, ездачът на петнистия кон. Хвърчилата са като човешките души - тръгват от земята и накрая свършват на небето...