Посягането към кранчето на чешмата се превърнало в отчайваща в хазартна игра за Елисабет Роблес.
Първоначално имало течаща вода веднъж или два пъти седмично и домоуправителката на етажната собственост Роблес наемала камиони да пълнят подземния резервоар на сградата. Чрез самоналожено разпределение по дажби жителите имали вода, но само за час по три пъти на ден.
"Когато се прибереш у дома в пет следобед целият потен, не можеше да си вземеш душ", споделя Роблес, собственичка на малък бизнес и адвокатка. "То е като да те наказват посредством водата".
Най-накрая им писнало. След като правителството не било в състояние да достави вода, те решили да изкопаят собствен кладенец близо до блока си в модерния квартал "Кампо Алегре" - набиращо все повече популярност решение сред заможните във Венецуела, където водоснабдителната система се срива заедно с управляваната от социалистите икономика.
Крахът на Венецуела бе ускорен при управлението на президента Николас Мадуро и принуди хората масово да напускат страната заради недостига на храна и лекарства, уличното насилие, честите спирания на тока, а сега и на водата.
Роблес каза, че тя и съседите й наели компания да пробие кладенец през февруари за 7000 долара - грубо по 280 долара на семейство. Най-малко три други сгради на тяхната улица с дървета, намираща се до най-изтъкнатия кънтри клуб в столицата, са наели същия инженер.
Компанията мести служителите си и внушителната си жълта сондажна машина от обект на обект. Шумната дизелова машина бръмчи денонощно в продължение на няколко дни, докато сондата достигне водата, намираща се на около 80 метра дълбочина.
В същото време хората с по-малко късмет се борят с влошаващото се обществено водоснабдяване, надявайки се, че при спорадичното пускане на водата ще се напълнят пластмасовите им резервоари с вместимост 560 литра, снабдени с електрически помпи. Или стоят на опашка край хълмове с бавнотечащи извори, за да напълнят празните си кани безплатно.
"Понякога мръсните ти дрехи се натрупват", казва Карлос Гарсия, безработен строителен работник, прекарал един ден осем часа да пълни контейнери с вода от извор.
Недостигът на вода в жилищните квартали е предизвикал над 400 протеста из цялата страна през първите пет месеца на годината, твърди Венецуелският център за наблюдение на социалните конфликти.
Каракас някога разполагаше с водоснабдителна система на световно ниво, пренасяйки вода от далечни резервоари във високи планини до долината, където е разположен градът. Сега водопроводите се късат, помпите се развалят, а малко стадо говеда пасе на дъното на резервоара "Марипоса" извън града, хранейки се с трева, която би трябвало да е дълбоко под водата.
Липсата на дъжд се добавя към липсата на поддръжка, твърдят експерти.
Хосе Мария де Виана, бивш президент на венецуелския държавен воден разпределител "Хидрокапитал", сочи за причина некомпетентността и не приема обяснението на правителството, че дъждовният сезон се е забавил и дъждът не е напълнил пресушените резервоари. Системата бе проектирана, за да снабдява града през сухите периоди, казва той.
"Без ежедневно изучаване на проблемите, ще имаме все по-малко вода в града", казва Де Виана. "Единственото нещо в повече ще бъдат протестите и гневът".
Служителите в "Хидрокапитал" и венецуелското министерство на екосоциализма и водните ресурси отказаха да коментират пред Асошиейтед прес.
Копачът на кладенци Фернандо Гомес от компанията "Венецуелско помпено инженерство" заяви, че обажданията от отчаяни за вода хора са нараснали рязко. Телефонът звъни четири или пет пъти дневно в сравнение с едно или две обаждания на седмица преди година. Той казва, че единствената сондажна машина на компанията постоянно работи.
"Всички вече се нуждаят от нея", казва Гомес.
Повечето частни кладенци са нелегални. Законът изисква разрешение преди началото на пробивните дейности, но документацията може да отнеме до две години, а малцина имат желание да чакат.
Копаенето на кладенци не е опция за преобладаващото мнозинство от венецуелците, чиито заплати се изпариха заради краха на националната валута и инфлацията. Минималната заплата се равнява на по-малко от два долара на месец.
В лабиринта на тесните улички в Петаре, един от най-населените бедняшки квартали във Венецуела, Кармен Риверо разказва, че водата е повод за празник, когато потече, и за гняв, когато не потече - което е през по-голямата част от времето. Тя споделя, че понастоящем в квартала от три месеца няма течаща вода, а преди това е имало и период от цели осем месеца без вода. Жителите преживяват, като пълнят туби с вода от извор и благодарение на доставките с градските камиони, превозващи вода.
Една нощ наскоро изненадващо потичане на водата взриви от радост целия квартал. "Всички крещяха: Хей, водата дойде!", казва Риверо, която изтичала до крана у дома.
Напълнила син леген, приличащ на голям детски басейн, който заема цял ъгъл от малката й къща от червени тухли.
Недоволството за водата избухнало наскоро и жителите на Петаре излезли по улиците на протест. Някои майки носели децата си. Риверо казва, че ги пресрещнали тежковъоръжени войници от националната гвардия и заплашили да ги арестуват, ако не се върнат вкъщи.
"Ти си човек и знаеш, че нищо не можем да правим без вода", казала Риверо на един от войниците. Той обяснил, че и неговото семейство било в същото положение, но трябвало да изпълнява заповеди.