През 1993 г. Рамзия Шафирова все още е тийнейджърка, когато й се налага да прекоси река, за да стигне от Азербайджан до Иран и да се изплъзне на арменските сили. От другия бряг тя вижда как войници запалват селото й. Близо 30 години по-късно тази 47-годишна библиотекарка най-накрая може да мисли за завръщане и да спре да бъде една от 750-те хиляди азербейджанци, принудени да избягат от Нагорни Карабах и съседни региони след война през 90-те години на 20 век.
Конфликтът избухва, когато след разпадането на СССР, арменците, които са мнозинство в азербайджанския регион Нагорни Карабах, обявяват независимост, поемайки контрола над тази планинска територия, с цената на десетки хиляди загинали, пише БТА.
Дълго време с ниска интензивност, войната започва отново през есента на 2020 година. След шестседмични боеве азербайджанските сили поемат контрола над малка част от Карабах и най-вече над седемте района, обкръжаващи сепаратисткия регион, по силата на споразумение, подписано под егидата на Русия.
"Не мога да опиша чувствата, които ме обхванаха, когато това беше обявено", разказва Шарифова пред АФП: "Разридах се. Сълзи на радост за освобождаването на нашите земи, както и на скръб за нашите загинали войници."
От Иран семейството на Рамзия Шарифова било репатрирано в Азербайджан, където тя трябвало да живее на първо време в товарен фургон, преди да бъде настанена в две малки стаи в административна сграда, която правителството предоставя на принудените да напуснат домовете си. Днес тя живее в голям апартамент в Баку, но изпитва нетърпение само за едно: да се върне веднага, щом районът бъде разминиран, за да "участвам във възстановяването на моето село".
Милиарди долари
Баку все още не е съобщил възможна дата за завръщането на бежанците, като обяснява, че работи, особено за да освободи региона от боеприпаси и мини и да възстанови инфраструктурата. Президент на страна с 10 милиона жители, богата на петролни ресурси, Илхам Алиев е обещал, че във възстановяването ще бъдат инвестирани милиарди долари. Без да обръща внимание на критиците, които го обвиняват, че подтиска опозицията, държавният глава, наследил баща си, който беше поел властта след обявяването на независимостта през 1991 г., се възползва от това връщане на територии, за да укрепи популярността си, защото страната никога не беше забравила пораженията през 90-те.
"Бяхме прогонени от родните си земи и осъдени да живеем като бежанци", отбелязва Рамил Хусеинов, 41-годишен, служител на държавната комисия за бежанците.
Самият той произхожда от Калбаджар, район, намиращ се в съседство с Карабах, населен изцяло с азербайджанци, преди жителите му да бъдат прогонени", той "е живял 27 години само с една мечта" - да се върне у дома. Той разказва за гнева си, когато видял кадри на горящи жилища в региона миналата есен, докато арменците бягаха от приближаването на азербайджанските войски. "Арменците живееха в домовете ни и когато си тръгнаха, ги подпалиха, отрязаха дърветата от градините и горите ни, унищожиха пътищата", възмущава се той.
Дори и на палатки
През ноември миналата година превземането на град Шуша в Нагорни Карабах стана за Баку символичната и стратегическа победа, която принуди Ереван да признае поражението си. Рамиг Мехеремов, който е бил директор на болница в този град, преди да избяга преди 30 години, казва, че е мислел всеки ден за завръщането, което вече е възможно. Преди войната от 90-те градът се отличаваше с мултикултурния си характер: там съжителстваха джамии и църкви, посещавани от мюсюлмани азери и арменци християни. След мирното споразумение Мехеремов е успял да посети за кратко Шуша, само за да открие, че къщата му и тези на съседите му са били разрушени. Седнал в двора на едноетажното си жилище в лагер за бежанци близо до Баку, Мехеремов се надява, че Шуша "ще си върне някой ден предишната хубост". Това може да отнеме много време, признава 73-годишният мъж, но "ние сме готови да живеем там, дори и да сме на палатки".