Не знам защо, но в продължение на няколко дни все ми се изплъзва посещението на Испанските стълби. А още от България планирах Piazza di Spagna да бъде едно от първите неща, които трябва да видя в Рим.
От момента, в който се оставих на течението, което винаги е толкова благоразположено към всеки пътешественик, случките, местата и впечатленията започнаха да ме заливат едно след друго.
Този ден бях посветила на Ватикана. Потеглих по вече добре познатия път покрай река Тибър и точно когато се готвех да завия на ляво по моста Ponte Cavour, за да се упътя към меката на католицизма, се сетих, че в една пряка на отсрещния тротоар е Августеумът. За него Елизабет Гилбърт е отделила цял пасаж в книгата си и по-конкретно в частта за Рим. Исках да го зърна, макар да знаех, че мавзолеят не прилича на себе си – изоставен, потъващ в земята година след година, обрасъл и смълчан.
Мавзолеят на Август е построен от император Октавиан Август през 28-ма година преди новата ера, но днес, за разлика от много древни паметници на римската история и култура, той е недостъпен за туристи, поради лошото състояние, в което се намира. Запуснат, но не и забравен. Докато оглеждам останките му през оградата, забелязвам, че много хора се спират тук – всеки иска да види този грохнал мавзолей. Той е нагледният пример за това в какво биха се превърнали всички паметници тук, ако римляни не се грижеха за наследството на прадедите си. Тогава Рим щеше да бъде просто Рим, а не Вечният град.
Прочети повече ТУК.