Той вече се държи като президент, но в тези горещи политически месеци това сякаш остава незабелязано.
Бойко Борисов помирява и обединява, говори благо и бащински с народа, гледа да заема консенсуални позиции, но по ключовите въпроси (да ги наречем "евроатлантизъм") е стабилен като калифорнийски дъб.
Борисов се готви за президент?
Да, за перспективата България някой ден да осъмне с президент на име Бойко Борисов се е говорило многократно в недалечното минало - още преди Плевнелиев и Радев. Но днес тази перспектива започва постепенно да придобива съвсем ясни контури.
Макар че от време на време ръмжи към партньорите си в правителството, Борисов очевидно работи за неговото оцеляване. Защото това оцеляване е в негов интерес не само краткосрочно (за това вече е писано и приказвано достатъчно), но и с прицел към 2026 година, когато на креслото на Румен Радев ще седне друг.
Ако на следващите президентски избори сътрудничеството с ПП-ДБ и новоразцъфналата дружба с ДПС все още са на дневен ред, тогава една Борисова кандидатура би имала сериозни шансове за успех. Не само защото той самият и неговите верни "Граждани за европейско развитие на България", заедно с ДПС, биха си получили традиционната значителна електорална подкрепа, но и защото за ПП-ДБ излизането на Борисов от орбитата на оперативната, правителствена политика би донесло както облекчение, така и много повече простор за действие.
Понеже едно е над теб да висят неговата дебела сянка и горчивите спомени за тихомълком приключилата борба срещу "системата Борисов", друго е да взаимодействаш с прагматични политици от втория ешелон на ГЕРБ: с тях хем можеш много по-лесно да се разбереш, хем не се налага да отговаряш за разни скелети, скрити в масивния дъбов гардероб.
Впрочем, почти същото важи и за международните съюзници в най-широк смисъл: за НАТО, за ЕС, за ЕНП, за Вашингтон, Берлин, Париж. Едно такова обобщение е леко схематично, но в офисите, където се твори евроатлантическата политика, също навярно биха се зарадвали, ако Бойко Борисов паркира на безобидния президентски пост в София и отвори пътя в оперативната политика за по-млади и необременени хора, които говорят европейски езици не само в буквалния, но и в преносния смисъл.
Този коментар изразява личното мнение на автора Александър Андреев и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.