"What just happened" - това заглавие преди три години излязоха, независимо едно от друго, две авторитетни англоезични списания. "Какво стана току-що?" бе въпрос, задаван тогава по повод на Арабската пролет. Разбира се, анализът стигаше и до въпроса – какво има да става оттук нататък? Макар у нас нещата изобщо да не са приключили, време е да си зададем и двата въпроса. Това пише политологът Евгений Дайнов, цитиран от "Дневник", в коментар на събитията в България.
Срути се възможността да си политическа партия – т.е. публично животно, живеещо на светло – но едновременно с това да битуваш в тъмното (и невидимо за публиката) подземие, договаряйки едно-друго на лична основа. Това срутване е съществен момент в големия процес на цялостно преструктуриране на властовите и обществени отношения, който започна миналия юни с първата голяма окупация на Орлов мост.
Да си спомним, че буквално допреди седмица публиката гледаше на Орешарски с благосклонен неутралитет, не само защото човекът изглеждаше приличен и навит да свърши полезни дела. Но и защото издигналите го партии в предходните месеци бяха излъчвали послания, които на фона на общото тогавашно безумие изглеждаха съвсем прилични.
Предлаганото "правителство на националната отговорност" (по Станишев) или "правителство на националните приоритети" (по Местан) ни бе рекламирано като непартиен, експертен инструмент, с помощта на който да бъдат поправени безобразията на ГЕРБ. Най-важното обещание бе връщане на политиката към публичната сфера, възстановяване на институциите, офанзива срещу монополите и открито и подконтролно управление за общото благо, а не – за благото на шепа главатари на групировки.
Това обещание обяснява благодушното отношение към новия лидер на ДПС, както и онези 200 000 гласове, които БСП получи допълнително. Въпреки, че на практика най-активните българи останаха непредставени в новия парламент, в обществото имаше умерени очаквания за връщане към някаква нормалност, пък макар – в начален стадий, подлежащ на развитие в някакви следващи избори.
И внезапно, по думите на Илф и Петров, цялото това великолепие на витрината се разби в надписа "Гащи няма!". Гледаните от публиката с добродушен неутралитет партийни лидери, носители на мандата, извадиха твар от подземието, за да й дадат легитимна държавна власт, та тя да се разправи с други подобни твари – от наше име.
Къде, пита се, е разликата с положението отпреди две години, когато областният управител на Варна, назначен от ГЕРБ, издаде на ТИМ пълномощно да представляват държавата в отношенията й с... ТИМ? Каква е разликата с положението, пак отпреди две години, българският горивен монополист Валентин Златев да заема пост в една от администрациите на Русия и от нейно име да преговаря по енергийни теми с... България? Накрая, след като се изясни, че новият закон за ДАНС е писан специално за Пеевски – къде е разликата с опита на ГЕРБ от миналата година да наложи закон, писан специално за Витоша ски и Цеко Минев?
Тези и подобни паралели взривиха обществото само за часове. Доверието, дадено през стиснати зъби на мандатоносителите, за да прекратят точно този, скришен и кръвосмесен начин на функциониране на властта, се изпари. Най-вероятно – завинаги.
Популярният в последно време въпрос "Тия акъл имат ли?" всъщност се разделя на две части: "С какъв акъл издигнаха Пеевски за шеф на службите?" и "С какъв акъл очакваха, че след това земята няма да изригне под краката им?".
Колкото и да е уклончиво говоренето на замесените, имаме достатъчно податки, за да сглобим вероятната картина на случилото се в главите на онези, чийто разум днес всички поставят под въпрос.
Аргументите за назначаването на Пеевски се свеждат до един: "трябваше ни хищник, за да ликвидира едни други хищници". На пръв поглед, формална логика има – не напразно англичаните имат лафа "it takes a thief to catch a thief". В политиката обаче, която е – напомням – публично занимание пред лицето на суверена, това би трябвало да изглежда по следния начин. Правителството обявява на обществото, че има намерението да наеме хищник, за да смачка други такива. Провежда се дискусия и, при съгласие на обществото, че друг избор няма и след кастинг, се намира хищникът. Той представя плана си как да се справи с поставените му задачи и, след гласуване в парламента и дадени гаранции, че на свой ред той няма да се отвърже и прави зулуми, се назначава на съответната работа.
Абсурдността на тази картина произлиза от неприемливостта, тук и сега, на базисния постулат "търсим хищник от подземието, за да свърши работата на държавата". Инак политическата логика е безупречна. Но тя не беше спазена и, макар никой да не забеляза навреме, това неспазване е от първата секунда на живота на правителството. Защото, както неотдавна ни припомни Асен Григоров, ако ще се прави програмно правителство, подкрепящите го партии от самото начало трябваше да действат публично. Да се съберат и изработят документ, в който да кажат нещо като: "Ние, долуподписаните, с оглед решаване на острата криза и имайки предвид висшите интереси на Отечеството, подкрепяме еди-какво правителство, което да свърши еди-кои важни десет неща."
Не бяхме удостоени с такава публичност. От самото начало тя бе подменена с невидими за окото договорки. Властта очевидно не бе разбрала, че вече живее в свят, в който няма да бъде допуснато тя едновременно да обитава публичния свят и сумрачния такъв.
Без да уведоми нито един данъкоплатец за намеренията си, властта се договори лично и на тъмно, както се прави в подземието; и стигна до някакво, никому непредставено, съглашение с Пеевски. След което това подземно, никому дотогава неизвестно съглашение беше спуснато за изпълнение върху представителите на народа в парламента – върху най-публичната част от политиката.
Само преди 14-15 месеца такива неща минаваха без особен проблем. Никой не излезе на улицата, например, за да протестира срещу появата на Валентин Златев като консултант на Русия против България.
Преди да бъда обвинен в партийна пристрастност бързам да кажа, че не иде реч само за БСП, ДПС, Атака и ГЕРБ. Синята коалиция също участваше в договорката около закона Витоша ски. А от партия, събрала заклети опоненти на "статуквото" лично съм чувал позорното съждение, че политиката е 1 процент избори и 99 процента тайно договаряне.
От 12 месеца обаче гражданството активно търси начините такива безобразия да не се случват и, искайки нова конструкция на властта, вече не допуска рецидиви на властовата практика, омотала подземната власт с публичната в една зловеща мутренска олигархия.
Политиците очевидно не разбраха – и продължават да не разбират – в колко нова ситуация се намират. Правят онова, което са свикнали да правят. Това е отдавна известен в психологията механизъм за изтласкване на тревожната действителност: за да не изпаднеш в ужас от събития, които не разбираш, се криеш в онова, което познаваш. Познаваш света на тайните договорки – продължаваш да си живеееш в него.
Разбира се, това е най-щадящата интерпретация на поведението на властта. В експертните среди вече се въртят и доста по-брутални версии – като например, че властта действа според съветите на специално наети руски експерти, които са препоръчали: "Вие вземете в ръцете си КГБ и няма да имате грижи". Засега нямаме доказателства за тази теза и затова оставаме със щадящата интерпретация, че става дума за действие по навик в коренно променена ситуация.
И тук вече можем да започнем да търсим отговор на втората част от въпроса: "С какъв акъл очакваха, че след това решение земята няма да изригне под краката им?".
Краткият отговор е следният. След като от години всичко, което се прави в политиката, се прави като междуличностни договорки, политиците просто изгубиха от погледа си основния играч – суверена.
В най-добрия случай на суверена се гледа като на електорат, който да бъде мобилизиран при избори. Политическите вождове изобщо не си представят, че гражданите не са само електорат, а страна по договор, активен субект, който е способен не само да следва предложени му програми, но и да формулира собствени такива.
Очевидно е, че няма нито един партиен лидер, който да е разкодирал съобщението на протестите както от миналата година, така и от тази зима: "Ние сме държавата!". Това съобщение гласи следното: "Ние не сме клети молители, викащи към правителството, за да ни даде нещо. Ние сме държавата и не се молим, а издаваме разпореждания на правителството".
Политиците не разбраха това радикално преобръщане на властовите позиции. Не видяха – само те – че все по-големи парчета от реалната власт се оказват невъзвръщаемо в ръцете на гражданството. В най-добрия случай политиците не видяха непреодолима тенденция, а само отделни – и преодолими – епизоди.
Така миналогодишната окупация на Орлов мост остана, в главите на политиците, изолиран "зелен" епизод. Протестите от зимата пак бяха тълкувани като епизод и останаха напълно неразбрани. Онова, което политиците видяха, бе бунт на гладните. Изобщо не си дадоха сметка, първо, че през цялото време "зеленият" бунт продължаваше паралелно с другия; и, второ, не видяха онзи мотив, който обедини двата протеста – искането за смяна на системата, която работи в интерес на монополи, картели, олигарси и други твари от тъмното подземие.
Там, където имаше разгневени, издаващи разпореждания граждани, политиците видяха само молещи се, гладни поданици. Затова не очакваха кой-знае каква съпротива при обявяването на назначението на Пеевски. Защото молещият се гладен прави едно, а издаващият разпореждания гражданин – съвсем друго. От гладния се отърваваш, като го преметнеш и му дадеш нещо. Но ако приложиш същата тактика към издаващия разпореждания гражданин, той просто взема още едно парче от твоята власт.
Миналата седмица БСП и ДПС очевидно смятаха, че тези, които евентуално биха се ядосали на назначението на Пеевски, са онези, които "протестираха заради високите сметки за ток". И политиците нагласиха тактиката си по съответния начин. Прокараха набързо – поставиха хората пред свършен факт – Пеевското назначение в петъчния ден. Защото, според хипотезата, гладните в петък се отправят към своите места, за да отглеждат зимнината. А по-малко гладните потеглят към плажовете. Паралелно с този опит за премятане на публиката бе обещано и даването на нещо – по-високи майчиински, по-ниски сметки за ток.
Това е отговорът на въпроса, с какъв акъл мислиха, че земята няма да изригне под краката им. БСП и ДПС бяха объркали публиката, пред която гастролираха. И я взривиха, защото към гневни граждани приложиха тактиката "да дадем нещо на бедните, докато ги премятаме".
Какво, наистина, предстои? Най-общо казано, предстои да видим, как основното, което се случи – краят на възможността едновременно да си политик и обитател на подземния свят на тайните договорки – променя всичко като земен трус, чиято мощ минава по различните разломи и променя ландшафта завинаги.
Да разделим нещата, както се опитва да прави Орешарски, на краткосрочни и дългосрочни.
В краткосрочен план наблюдаваме, как се срутват къщичките от карти, които си бяха построили различните замесени субекти. Загина очакването, че под ръководството на Сергей Станишев – и след неутрализирането на проруската групировка на Георги Първанов – БСП бързо ще се превръща в обичайна социалистическа партия и ще може да печели избори. Няма. Онези 200 000 допълнителни гласа, които БСП дръпна на изборите поради това очакване, вече не могат да бъдат върнати.
Същевременно е поставено под въпрос лидерството на Станишев не само на БСП, но и на ПЕС – а значи, политическата му кариера изобщо. А за нас остава трепетното очакване за бъдеща коалиция Първанов–Борисов (или, по Фейсбук "коалиция Гоце-Буда").
При ДПС неминуемо са поставени под въпрос перспективите на лидерството на Лютви Местан. За часове се изпари и благосклонното отношение към него на публиката и наблюдателите. За пръв път от години се изостря и анти ДПС говоренето, поради неразумното настояване на движението да има квотно представителство, на равнище областни управители, в това инак програмно правителство.
Да не говорим за това, че в подобно правителство квотни назначения просто нямат място – нещо, което и БСП ще разбере съвсем скоро. Защото, след като се улегне пушилката покрай назначението на Пеевски ще се вдигне нова пушилка, заради назначението на непримирими врагове на природната среда на постове, свързани с нейното опазване. След това са наред назначенията на дипломати, свързани с ДС.
От растящи и модернизиращи се партии БСП и ДПС се превърнаха в рамките на часове в средни-до-малки политически сили, стигнали своя исторически таван.
Дългосрочният план е очевиден. Срутването на къщичките от карти, в които се криеха политиците, започва да разкрива големия политически пейзаж, дотогава оставал скрит зад тях. На този пейзаж има нова, цивилизационна разделителна линия, обезсмисляща привичните деления "леви-десни" и дори по-новата пукнатина между "популисти" и "традиционни партии". Огромно количество писане и говорене в последните дни започна да се фокусира върху новия разлом и това е добре. Защото винаги в началото – в случая, в началото на смяната на системата на мутро-олигархията – е било словото, говоренето, писането.
Който разбере, за какво става дума – има бъдеще. Който не – не.
Протестиращите са напълно наясно, за какво иде реч. Проблясъци на разбиране се появиха и сред политиците. Още в началото на кризата ДСБ излезе с декларация, че: "Днес е време да разберем, че не се делим на либерали и консерватори, на леви и десни, на управляващи и опозиция. Делим се само на граждани и мафия".
След пет дни живот в "Алиса в огледалния свят", когато си мислеха, че протестите са организирани от ГЕРБ и ДСБ (така и не успяха по традиция да изкарат Костов виновен) дори управляващите започнаха да забелязват някои аспекти от реалността, която ги върти и блъска като торнадо. "Прави са български граждани," отрони Местан, "да ни наложат нови стандарти за хигиена в процеса на номиниране и избиране на политици на отговорни държавни длъжности и служби." Ляворадикалният Кадиев, очевидно разполагащ с нужните сетива веднага да усеща преместванията на пластовете, бе най-отчетлив: "Този протест няма да отмине за три дни, този протест ще трае винаги, отсега нататък за всяко решение, което вземем".
Най-доброто дългосрочно решение на ситуацията е България да бъде управлявана от субекти, които да демонтират олигархичната система и я заменят с нова, отворена, отговорна и подотчетна властова конструкция, наситена на всеки свой етаж с ефективно гражданско представителство. И обратно, най-лошото решение е мутро-олигархичният модел да получи шанс за оцеляване чрез незабавни избори и връщане на власт на един нереформиран, триумфиращ и отмъстителен ГЕРБ, подпомаган от кръга мускали на Георги Първанов.
Прекалено ранните предсрочни избори са лоша новина и поради това, че отново няма да има време нито за конструирането на нови политически субекти, нито – за рестартирането на отсъстващата десница. Защото, ако утре се зададат избори, ДСБ, ДБГ и останалите ще си внушат, че без да се преродят и "преизмислят", ще могат да се намъкнат в парламента. Няма да могат, но в опита си да минат 4-те процента ще пропилеят времето, което би трябвало да посветят на изграждането на модерна, анти-олигархична, гражданска десница. Вляво също няма да има време за конституиране на автентични социалистически субекти, представляващи новото поколение анти-олигархични левичари.
В процеса на преизмисляне на българската политика могат, разбира се, да се включат и сега съществуващи партии. Ако не, рискуваме да възпроизведем 90-те, като в ролята на тогавашната БСП, посветила се (доста успешно) на саботирането на процеса на европеизиране на страната, застанат сегашните парламентарно представени сили.
Като теглим чертата виждаме следното. За пръв път от 1990 година, всеки има избора да започне наново. Това е и големият отговор на въпроса: What just happened?
Автор: Евгений Дайнов