Преди дни публикувахме първа част от интервюто ми с Антоан Николов, в която разговаряхме за това как и защо партийците в парламента не успяват да работят нормално, да не се противопоставят непрекъснато и да сеят омраза и непоносимост. Също така се спряхме на темата за облика на столицата близо две десетилетия по-късно. Днес на вашето внимание предлагаме втората част от нашия разговор за бизнеса, културата и отново за политиката, която, както знаем е във всяка област от живота ни. Антоан Николов е един от основателите и активист от НИС на СДС в София, както и дългогодишен председател на СОС. Той е софиянец, завършил е право в СУ "Свети Климент Охридски". В зората на демокрацията първо бе общински съветник, а след това и най-младият в държавата председател на общински съвет /1997-1999 и 1999-2003/. През 2003 г. след разцеплението в СДС се оттегли от политическа дейност. Собственик е на винарска изба "Магура", председател на фондация "Интелектуални проекти". Представител на КРИБ за община Видин. Семеен с две деца.
Г- Николов, политическата нестабилност и хаоса в обществения живот как се отразяват върху бизнеса?
Става все по-трудно. Пазарите се стагнират, енергоносителите са оскъпени многократно и всички чакаме тази „страшна зима“, за която ни предупреждават и вероятно наистина ще е такава. Голям проблем е и липсата на работна ръка. Отчита се, че нямало безработица. Няма, защото вече голяма част от българите не са в страната.
Както е известно, аз се занимавам с винопроизводство в Северозапада. Тази година не успяхме да си намерим достатъчно хора за гроздобера. Забелязвам и друг много важен проблем. Една част от хората по места не желаят да работят, защото разчитат на твърде много и различни социални помощи. Така влизаме в нещо като омагьосан кръг – хем не можеш да оставиш хората без подкрепа, хем като се раздадат много помощи не желаят да работят. Този „феномен“ го изпитват на гърба си много мои приятели и колеги, които са в реалния бизнес. Та неизбежно стигаме и до проблема с демографската криза, която също е една от любимите дъвки на българските политици. Но факт е, че за повече от 20 г. аз не знам нещо реално да е направено по темата.
Български модел ли е да си избираме политици, от които после да се разочароваме? Това орис ли е някаква?
О, ние като общество също имаме вина за всичко, което ни се случва. Все чакаме някакъв „месия” да ни се яви от някъде и да ни „оправи”. Последния път повечето ни сънародници повериха такова доверие на някакъв човек само защото е дошъл отвън и бил завършил нещо в Харвард. Аз също съм бил там, навремето с Евгений Бакърджиев дори лекции четохме там. Но не съм разказвал това публично, за да се фукам. Като че ли имаме историческа обремененост или обреченост да се надяваме все някой отвън да дойде и да ни спасява. Чакали сме „ дядо Иван” да дойде и да ни освободи от турското робство, докато съседните държави сами са си извоювали свободата.После на два пъти сме внасяли цар отвън. В по-новата ни история българските партизани“побеждават“ и установяват своя режим, благодарение на съветската армия и така до днес. Докато не осъзнаем , че е важно сами да се справяме с проблемите си , все така ще е.
Не е тайна вашето пристрастие към културата и заниманията ви в тази посока. Как мислите, не е ли срамно, че заделяме в бюджета си по-малко пари дори от РСМ и как това се отразява върху националното ни самосъзнание?
Ясно е, че без образование и култура, няма бъдеще. Развитието и на двете е важно условие , да се измъкнем и от духовната , политическа и икономическа криза . Ако се вгледаме в образованието, направиха се какви ли не реформи и продължават да се правят. Дали има подобрение?! Аз като родител на две деца виждам, че няма, напротив.Често объркваме децата си от къде, какво и как да учат. А децата ни са умни, расте ново поколение, доста по- различно от нашето, казвам го в най-добрия смисъл на думата!
Ако се върнем към въпроса за културата, ясно е че тя също страда.Разбира се , ако разгледаме „ културата” като сборно понятие.Не може в тази област да се подхожда само и единствено с пазарни механизми.Знаете ли каква великолепна картинна галерия има в Белоградчик – малко градче, но с богата художествена експозиция. Общината трудно я поддържа и на много места в България е така. Това е наше културно и историческо наследство, което трябва не само да се съхранява, а и да се намери начин да се развива. Но сега, за съжаление, както виждаме всичко в сферата на публичните финанси се свежда до оцеляването - ще има ли топло и храна.
Ще оцелеят ли повечето български пенсионери, предвид огромната инфлация на стоките от първа необходимост?
Смятам, че спрямо повечето възрастни хора предходното правителство на ПП извърши тежък грях. Това стана и под зоркия поглед на БСП, които и до днес продължават да тръбят колко успешна социална политика са провеждали. В резултат на тази „успешна“политика дисбаланса между най-богатите и най-бедните пенсионери се увеличи многократно.
Най-големите пенсии стигнаха до 3 400 лева, а най-ниските се увеличиха с по-малко 100 лева. Това е много несправедливо, защото над 1 милион българи получават ниски пенсии, а какво са 100 лева при сегашната инфлация! Нищо. Въобще, аз като дясно мислещ човек, съм категоричен, че раздаването на пари на ангро не води до нищо добро, а само до нови заеми и задлъжнялости, които падат върху гърбовете на всички нас, та дори и на децата ни. За незавидното положение на възрастните хора обаче предлагам един експеримент: Да вземем по един депутат - доброволец от всяка парламентарна група, да ги настаним в един апартамент и да им оставим по 467 лева за един месец, колкото е минималната пенсия след увеличението. В тези пари да е включена поддръжката на жилището, лекарства, храна, дрехи, транспорт, обувки и култура, защото все пак ние не сме животни, имаме нужда и от духовна храна. Много ми е любопитно как ще издържат. Това не са фантасмагории, такава е реалността, в която живеят над 1 милион българи, работили десетилетия наред.
Защо хората в България гледат на политиците като на изнасилвачи на истината?
Защото нищо от това, което преди избори ни се обещава, после не се случва. По наше време пак е имало разминавания, но се стараехме да изпълняваме предизборните си програми.Това бяха реални програми, с които печелихме изборите. Колко такива прочетохте сега, преди последните избори! Само две партии – ГЕРБ и БСП, се явиха с програми , а останалите с по 5-6 лозунга, написани на един –два листа . Затова българският политик изнасилва истината и в момента над 60 на сто от нашите съграждани не излизат да гласуват. Губенето на надежда изморява вече и физически, не само ментално.