Мислех да започна с това, че синът на Румен Радев е участвал в масов бой в столична дискотека. Все пак източникът на новината не е случаен. Това едно; и второ: „Това не е първият случай когато Георги Радев се замесва в масов бой“.
Но няма да се занимавам и да отделям цял един текст на случката, защото, каквото и да ми хрумва по темата, вече съм го казал ето тук: „Татините синчета ни се качиха на главата и танцуват там“. А и сем. Радеви вече с такова темпо изпреварват всяко журналистическо перо с не дотам приятните поводи да се пише за тях, че, честно казано, всички сме малко изморени от тях. Вярвам, че това важи и за читателите. А не мога и да си представя какво ли ѝ е вече на Корнелия Нинова – колко черен пиар насъбра нейният президент.
Повярвайте ми, ще се радвам, ако тази информация се окаже невярна (но се съмнявам и си имам причини за това), защото иначе горко ни на нас – управляваните…
Минаваме на основната тук тема, която е не по-малко (а може би и по-) дразнеща: „Роми нападнаха и пребиха 33-годишен военен“.
Ами, говорейки за „татини синчета“, тук може да има два варианта:
Вариант 1. Това са деца на някой местен барон, голяма клечка, шериф. Тогава, мисля, че положението е неспасяемо. Просто неспасяемо.
Вариант 2. Баща им или бащите им (това още не го знаем) са най-обикновени „никои“. Но тук има цяла една обществена среда, която играе ролята на „силния на деня тати“, когото всички слушат и затова те се чувстват недосегаеми. Силният, който казва: „не ги пипайте, защото те са такива или онакива и трябва да си ги пазим“.
Чувството за недосегаемост не е добро нещо, дори ако е у добър човек, който има морал. Води до изкривявания.
Но с този вариант/проблем вече, мисля, можем да работим. Да не избиваме в крайности. Нито в крайно дясно и тотална омраза „на едро“, нито в крайна уж либерална демагогия и защита на дадени индивиди, само защото са от някакъв етнос, малцинствена група или маргинализирана среда. С това интеграция не се прави. Така само ще си ги държите там – в периферията и ще им демонстрирате две неща: че са различни и че затова ги защитавате. Тоест, че са нещо като бавноразвиващи се, които няма защо да се опитват да се развиват.
Правилният път е умереността. За мен Законът важи с пълна сила, а виждам как за много хора това не е така. Започвам да се разколебавам, честно казано… и не само аз. Мислете, вие – вземащите решения, пишещите правилата и т.н. Мислете.
С това постигаме само едно и то е: прекалено много се разделяме в позициите и мненията си, оформяме два крайни лагера и за капак, започваме да се дърляме помежду си, а междувременно разни хора започват да се възползват от ситуацията и ни се качват на главата. Така проблеми не се решават. Просто не става така.
Ето една идея: защо да не се въведат повече социални предмети в училище? Да се набива в главите на учениците от всички групи, но от рисковите най-вече, че имат и друг избор освен да се държат като вълчи глутници. Първо: с добри примери, да ги накарат да искат нещо повече. Накараш ли един човек истински да поиска нещо, той ще положи усили, ще се бори със средата си, ако трябва, но ще се цели там – в успеха, да го постигне. Също така с демонстрации на санкции при прегрешения, да се обучават какво се случва, а не само да слушат по-големите батковци и техните истории как всичко им се разминава. Малките от тези групи така получават образованието си законите в тая държава, не се заблуждавайте, че е нещо друго. Така получават и знанията си за това кое е добро и кое – зло. Те не намират кражбата за нещо зло, а само за нещо, на което едни хора се опитват да им пречат. Реално те живеят с идеята, че Законът и полицията са злото, а те самите – доброто. Да има демонстрации на тези санкции, но пък да има и демонстрация на поощрения.
Знам, че това е малка крачка и малка част от желания резултат, но, ако не я направим, ще си стоим на едно място и споменатите по-горе новини все така ще са част от мрачното ежедневие, а българите все така ще са едни от най-нещастните жители на Европа (по всички видове изследвания и проучвания). Ако експертите седнат и помислят, сигурен съм, че все нещо ще измислят и първата крачка ще се превърне във втора и т.н.
Иначе ще трябва да се изнесем всички за неопределено време и да затворим държавата за ремонт. Знаете кой ще остане само тук.