„Да върнете властта на народа“, каза Явор Божанков от БСП.
След ТОВА няколко неща хрумват на човек – кога за последните 80 години властта е била на народа, като за начало; и кога и защо роденият през 1990 г. Божанков стана толкова социален? Сериозно? Роден 1990 г... това означава, че когато аз съм бил на Националния стадион и съм посрещал футболните ни национали лятото на 1994 г. след четвъртото им място в САЩ, господин Божанков е бил на 4 годинки.
И дори не коментирам факта защо той е народен представител на тези години и как и кога натрупа опита.
Но пък... и мнение има за властта, за народа... Е, не, ние сериозно ли ще сме постоянната подигравка на Европа? И не, не обичам да цитирам политици по никакъв повод, но моментът някак си си го „проси“:
„Искам да попитам този депутат излезе ли да се извини за това което каза, че 80% от българските граждани са дебили?“
– Цветан Цветанов, по повод изказването на Иво Христов от БСП.
И всичко това се случва на трибуната на Народното събрание. Срам ме е, наистина. Това са хората, които творят закоите на моята държава и определят какъв ще е моят живот. Имаше и още нещо, което Цветанов намекна и то беше: кога въобще някога някой комунист се е извинил за нещо? Кога се е извинил за поведението на лидер на неговата партия, за неговото собствено?
И си мислим за една утопия: кога ще стане така, че депутатите да носят отговорност за дуите си? Ама истинска. Те се изказват... хм-м-м-м – някак „не на място“ и най-страшното, което им се случва, е максимум да подадат оставка. Интересно – при положение, че журналистите сме сложени в ъгъла и всяка наша дума се гледа под лупа, и всеки „засегнат“ се жалва в съда и ни притискат много, ама много да внимаваме какво казваме. А в Парламента всеки си говори каквото му се е родило в главата на момента. И извън парламента – обитателите му са „смели“, че нищо не ги грози, нищо не ги заплашва – те са стигнали онова заветно място, за което са се борили цял живот. За което и дядовците им – заслужилите борци срещу фашизма и капитализма, са се борили.
*
Добре беше, че името на Таско Ерменков беше споменато в Парламента. Пример за нагла манипулация със страха на хората.
Помните ли това: „ПРИЗОВАВАМ ИНТИТУЦИИТЕ, КОИТО РАЗПОЛАГАТ С ИНФОРМАЦИЯ ЗА СЛУЧАЯ, ОЩЕ ДНЕС, ВЕДНАГА, ПО СРЕДСТВАТА ЗА МАСОВА КОМУНИКАЦИЯ ИЛИ ДА ОПРОВЕРГАЯТ ТОВА КАТО ФАЛШИВА НОВИНА, ИЛИ ДА ПРЕДУПРЕДЯТ ГРАЖДАНИТЕ НА СОФИЯ. НЕДОПУСТИМО Е ПРИ ТАКИВА СЛУЧАИ ДЪРЖАВАТА (АКО Я ИМА) ДА МЪЛЧИ“?
Нищо особено – един депутат изпанипулира един народ, че е отровен. Резултат? Отговорност? Какво пък говоря и аз?!
*
Чудят се хората за какво се борят от опозицията с тези призиви за незабавна оставка. Те могат да вземат властта? Да са истинският лидер? Не. И те не го вярват, просто им е важно да клатят лодката, защото идват Евроизбори, а те са (да не забравяме какво показва историята) лакмус за онези – важните – вътрешните избори. Да, да си опозиция е сладко – хем си в Парламента, хем ти тече заплатата, хем фирмите ти са си силни, защото ти нали си депутат и никой не може да те пипне, хем и каквато и гадост да се случи, веднага я преписваш на властта, защото „те“ нали са виновни по подразбиране за всичко. А ти – чист, чист, бял... все едно партията ти никога не е управлявала и не е довела държавата до катастрофи – една след друга. Но паметта на избирателя е кратка, днеска я има, утре – не. Лошото е, че си мислехме, че с „лустрацията“ или поне естесвеното „изчезване“ на поддръжниците на онова зловещо „ляво“ нещата ще започнат някак да се нареждат, да се подреждат.
Да, ама не – имаме ново... не „ново“, а „най-ново“ поколение леви – Явор Божанков – роден на 11 февруари 1990 г., председател на Асоциацията на рециклиращата индустрия, който се качва на трибуната в Парламента и заявява: „Да върнете властта на народа“.
P.S. А между другото – цялата „седянка“ в Парламента днес беше организирана заради новия вицепремиер – Марияна Николова, която взе мястото на Валери Симеонов. Същият Валери Симеонов, срещу когото всички от „лявото“ не спряха да мрънкат, докато не подаде оставка. После вече не беше толкова интересен. А постът, който заема, а държавата, която щяхме да спасяваме от него? Никой не се сети дори да ѝ зададе въпрос: коя е, какви планове има, как ще работи? Не. „Седянката“ в Парламента беше посветена на нещо по-важно – да се поплюваме с властта.