Никоя култура, приела моралния релативизъм, не е оцеляла

Слушай новината

Днешните млади хора повече отвсякога са жадни за правила, или поне за някакви насоки. Поколението на милениалите живее в една уникална историческа ситуация.

Това е първото поколение, което в училище, в колежа и в университета се възпитава едновременно според две очевидно противоречиви представи за морал. Понякога това противоречие ги кара да се чувстват дезориентирани и несигурни, лишени от насока и – най-страшното – от някои ценности, за чието съществуване дори не подозират.

Според първата представа моралът е относителна категория, в най-добрия случай – въпрос на индивидуална преценка за добро и зло.

„Относителна“ означава, че нищо не е абсолютно правилно или абсолютно грешно и че моралът и свързаните с него правила са въпрос на гледна точка и на обстоятелства, „относими към“ или „произтичащи от“ определена житейска рамка – етническа принадлежност, семейна среда и възпитание, особености на културата или на историческия момент. С други думи, случайност, предопределена от раждането, пише chetilishte.com.

Древните цивилизации са използвали халюциногенни наркотици

Въз основа на този довод историята ни учи, че религиите, племената, нациите и етническите групи имат, и винаги са имали, различни схващания по фундаменталните въпроси. Днес постмодерната лява идея отива още по-далеч с твърдението, че моралът на една група е просто средство да наложи властта си над друга, различна от нея група.

Затова се счита, че най- разумното поведение (имайки предвид колко условни са моралните ценности, индивидуалните или на социума) е проявата на толерантност към хората, които разсъждават различно и които произхождат от различна (непозната) среда. Днес се поставя толкова силно ударение върху толерантността, че за много хора един от най-непростимите недостатъци на характера е да бъдеш критичен. И тъй като не различаваме правилното от грешното, нито знаем кое е добро, смятаме, че най-неуместното нещо е възрастните да съветват по-младите как да живеят живота си.

Какво е смислен живот?

По този начин едно цяло поколение израстна, без да е усвоило така наречената „практическа мъдрост“, давала ценна насока на поколенията преди тях. Милениалите, за които се твърди, че са получили най-доброто възможно образование, всъщност страдат от сериозен интелектуален и морален дефицит.

Релативистите (Релативизмът е философско схващане, според което моралът е относителен и обективна истина не съществува) обезцениха трупаното хилядолетия човешко познание за изграждане на добродетели и решиха да го отхвърлят като отживелица, като нещо „неприложимо“ и дори „обременяващо“.

В това отношение се справиха толкова добре, че в днешно време думата „добродетел“ звучи архаично и ако някой реши да я използва, рискува да изглежда като допотопен моралист и лицемер. Следователно най-близкото до „добродетел“ понятие е „толерантността“. Единствено толерантността може да осигури социалната спойка между различните обществени групи и да попречи на хората да се нараняват взаимно.

Във "Фейсбук" и в останалите социалните мрежи ние заявяваме своята „добродетелност“, като разказваме на всички колко толерантни, открити и съпричастни сме, и после чакаме да съберем „лайкове“. (Макар че да афишираш колко си добродетелен, не е никаква добродетел, а самоизтъкване. Всъщност малко е да се каже, че демонстрацията на добродетелност не е добродетел. По-правилно е да се определи като всеобщ порок.)

Нетолерантността към чуждото мнение (дори то да издава невежество и да звучи неадекватно) е не просто пример за погрешно поведение. В свят, в който не съществува правилно и грешно, тя е нещо много по-лошо. Тя е тревожен знак, че си обезпокояващо нецивилизован или вероятно си опасен.

Проучване: Децата, наказвани строго, са по-склонни да развият психични проблеми

За много хора е трудно да приемат този вакуум – хаоса, – който е присъщ на живота и който се влошава още повече от тази относителност на моралните принципи. Те не могат да живеят без морален компас, без нравствен идеал, към който да се стремят.

Да създаваме правила, е заложено в природата ни.

Човекът е морално животно и затова трябва да се запитаме какво въздействие оказват върху нас опростените схващания на съвременния релативизъм. Отговорът е, че ние сами вредим на себе си, като се преструваме на такива, каквито не сме. Сякаш се крием зад маска, но една доста странна маска, която служи за заблуда на този, който я носи.

Логично погледнато, едно поколение, на което непрекъснато се втълпява, че има права, права, би трябвало да се противопостави на идеята, че трябва да се съсредоточи върху поемането на отговорност.

И все пак голяма част от това поколение – говорим за милиони души по света, много от които са израснали в малки семейства и са отгледани от свръхзакрилящи родители, играли са на детски площадки с мека настилка, учили са в университети с „безопасни пространства“, където не се налага да чуват онова, което не искат, и са приучени да избягват риска – се чувстват ужасно подценявани, защото ги смятат за психологически неустойчиви.

Правилата изискват да полагаш все по-големи усилия, като с течение на времето те отвеждат отвъд предела на познатите възможности. В този момент навлизаш в неизвестното. За да преминеш границата на сегашните си възможности, трябва внимателно да подбираш и да следваш идеалите си. Идеали, които са толкова величави и се издигат толкова високо над теб, че понякога се съмняваш дали можеш да ги достигнеш.

Но защо да си правиш труда, ако не си сигурен, че идеалите ти са постижими? Защото в противен случай ще чувстваш – и това вече е сигурно, – че животът ти няма смисъл. И може би защото, колкото и невероятно да звучи, дълбоко в душата си всички ние искаме да бъдем съдени.

Източник: Норман Дойджи, доктор по медицина, психиатър и психоаналитик, автор на книгата „Невероятният мозък“

Последвайте канала на