Какъв е съвременният прочит на труда и солидарността в България? Защо се обезсмисли желанието за работа за над 1,4 млн. българи, според официалната статистика? Навръх Международния ден на труда и работническата солидарност разговарям с бившия социален министър Минчо Коралски. Днес публикувам първата част от разговора ни по различни социални теми.
Защо ние, българите, не сме солидарни?
Какво демотивира 1,4 млн.души у нас да не работят?
В едно общество възпитанието в солидарност минава по два пътя. Традиционно през религията, а впоследствие и в самите обществени отношения. За съжаление у нас и двата пътя са криви - нито сме толкова религиозни, че да се отнасяме с нужното уважение и съпричастност към ближния, нито обществените системи са справедливи, защото в тях от години се проповядва, че всеки сам трябва да си решава проблемите. Но повечето хора не искат да помагат чрез данъци и осигуровки за другите, особено обогатилите се по неясни правила. Така се стигна до това, че една малка част от нашето общество е презадоволена, а всички останали, голяма част битуват в лишения. Нашата държава по отношение на заплащането на труда, на липсата на солидарност и разпределението на благата, е твърде далеч от онова, към което се стремим и желаем.
На първо място бързам да отбележа, че трудът в последно време промени своя характер и започна да става все по-индивидуален - човек все по-малко общува с колегите си, дори когато са в големи колективи. Солидарността в едно общество преминава през начинът, по който то преразпределя общите блага, които се набират предимно чрез данъци и осигуровки. Които имат възможност подпомагат останалите чрез обществените системи за солидарност като образованието, здравеопазването, общественият ред. Всичко това би следвало да е подчинено на нуждите на обществото.
В последно време виждаме, че доста средства се разхвърлят на калпак, а индивидуалната нужда и солидарността са подчинени на показност и универсиализъм.
Смятам, че това е една градска легенда, че толкова много хора не работят. Дори онези, които ровят в кофите, полагат труд да намерят неща, които после да носят в пунктовете за изкупуване. В България е много развит сивият сектор. Непрекъснато се обяснява, че пенсиите са много ниски и човек я доживее до тази възраст, я не, пък никой знае какво ще стане с пенсионните фондове. Това демотивира някои българи и те си казват, че така и така няма да имат добри пенсии, по-добре да си плащат само здравните осигуровки. А някои дори ползват здравната система чрез бързата помощ да решават своите проблеми. В резултат на всичко това статистиката не може да хване точно кои работят.
Сивият сектор е характерен за третия свят, където няма силни институции. У нас той нараства и нерегламентираният труд, който не участва в солидарността на обществото ни, също. От тази гледна точка, сред хората у нас се налага индивидуализма, който проповядват разни либерални теории.
)
&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
,fit(1280:720)&format=webp)
&format=webp)
,fit(1280:720)&format=webp)
,fit(1280:720)&format=webp)
,fit(1280:720)&format=webp)
,fit(1280:720)&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
,fit(1280:720)&format=webp)
&format=webp)