Поетът на остров Елингтън

  • 24 май 2022 13:57

  • 3115
  • 0
Поетът на остров Елингтън
© Снимка и колаж: авторът

Остров Елингтън се намираше на повечето карти, но все пак – не на всички. Хората знаеха за него, разбира се, но той представляваше това, което можеше да се нарече „обществена тайна“. Нещо като корупцията в общината или психопатията сред политиците – знаеш, че ги има, просто не говориш за тях. 

А и нека отбележим: не всички хора знаеха за него. Но липсата на образование и интерес към знанията у днешния човек далеч не е тема на нашия разказ. Друга е. 

Та, както повечето хора знаеха за съществуването му, така и повечето избягваха да говорят за него, все едно беше неприятна болест, за която все не е подходящ момент да се говори. 

Остров Елингтън, сам по себе си, беше най-обикновен остров насред Океана и нямаше да се отличава с нищо, ако жителите му не бяха надарени със способността (или проклятието – зависи как ще гледате на това) да творят чрез думите си. Така както ние останалите творим с ръцете си, така те творят само с думите си. Ако един елингтънец каже думата „лодка“, то пред него се появява лодка. С думите си я доукрасява, прибавя ѝ платна, седалки, гребла, украса. Ако, да речем – му се пие вода – то, не отива да си налее вода от чешмата, която е трябвало по-рано да изобрети, измайстори и докара у дома си, а просто казва: „чаша с вода“. Ако му трябва брадва, казва „брадва“ и така нататък, мисля, че схванахте идеята. И поради естеството на дарбата си, те представляваха едно изключително мълчаливо общество, което комуникираше помежду си единствено чрез писмено слово. 

Поради естеството на умението си, елингтънците също така не бяха добре дошли у нито една друга държава на света, но това отношение на света към тях пък ги направи мнителни и затворени и… да си признаем – малко отмъстителни, та, ако се случеше да засекат чужда кораб или самолет, те го отклоняваха грубо, а понякога – дори потапяха в Океана. Разбирате, че с умение като тяхното, това не ги затрудняваше особено. Но все пак не можеха да се изправят в битка срещу целия свят, който се опитваше да ги държи далеч от себе си, не бяха чак толкова силни. Но може да се каже, че те и останалата част от света си имаха уважението и се бяха съгласили да спазват дистанция помежду си.  

Сред елингтънците обаче се роди един странен, обикновен човек. Това беше изключително невероятно, имайки предвид, че и двамата му родителя си бяха истински, чистокръвни, мълчаливи елингтънци. Много бързо елингтънците разбраха за това, което те приемаха за „дарба“, а именно умението на детето да говори без нищо да последва от това. Само че детето порасна, а „дарбата“ започна лека-полека да се приема за досада, а накрая – и за дефект. 

Ама че тъпа аномалия. 

Но да не забравяме, че елингтънците – макар и крайно различни – все пак си бяха хора. А за хората, измежду много други неща, е типично и това да не харесват различните. Глупавата мутация на Притопитор Торр Ериксен Младши го правеше изключително непопулярен не само сред връстниците му, но и сред всички останали жители на Елингтън – с малки изключения. Едно от тези изключения беше Притопитор Торр Юрнексен – един мършав старец, който самият не беше много популярен сред сънародниците си, защото беше това, което те наричаха „либерален“, което пък в главите им беше синоним на „мекушав“, което пък беше синоним на „опасен“, защото мекушавите са, по традиция, проводници на нови и—главното—ЧУЖДИ неща! 

Юрнексен беше напълнил главата на момчето с всевъзможни глупости за това как може да си използва дарбата и малкият беше решил да го послуша. Съвсем нормално, мислеше си той, вдъхновен от стареца, е да искам да използвам дефекта си като ефект, да искам да превърна сакатостта си някак в моя сила

Та младежът реши да стане певец и поет. Не стигаше, че допреди това постоянно дърдореше, ами сега и по цял ден се размотаваше с тъпата си китара и пееше. Както можете да се досетите, в едно абсолютно тихо общество, кретен с китара, който не млъква, не е приятно за ушите явление. А китарата пък се появи от мазето на стария Юрнексен, който беше един от тримата елингтънци, които бяха напускали острова през последните 50 години (другите двама бяха Министърът на войната и Министърът на мира). Юрнексен, като брилянтен физик и блестящ ум, някак успял да впечатли външния свят толкова, че станал изключение – светът да бъде гостоприемен към него, та дори го беше поканил „на гости“. Заради изгодата от него, разбира се, но все пак…  

Юрнексен пътувал, видял, впечатлил се, заобичал…

Юрнексен си беше донесъл китарата като сувенир от пътуването. 

И сега тя беше в ръцете на младия Притопитор Торр Ериксен Младши, който успя да изпили нервите на всички елингтънци. Гласът му беше брилянтен, а песните му – красиви, но в света на тихите бяха просто неприятен шум. И именно затова…

***

Ръцете на Законодателя отдавна не бяха пипали клавиатура, та в началото доста се затрудняваше, допускаше правописни грешки и трябваше да трие пак и пак, но в крайна сметка успя да завърши това, което беше започнал под заглавие: „ЗАКОН ЗА ЗАБРАНА НА ПЕЕНЕТО И ЦИТИРАНЕТО НА ПОЕЗИЯТА НА ГЛАС“. Във финалната му част се описваше подробно какви бяха наказанията за такива гнусотии. 

***

Притопитор Торр Ериксен Младши дълго време не беше чувал никакви думи на съграждане около себе си, защото всички елингтънци го отбягваха. Та, когато чу първите думи, изтръпна първо заради звука, от който се сепна, и чак след това заради самите думи и значението им. А думите бяха: „решетки“, „затвор“, „ключалка“, „стени“. 

След като беше затворен на място, Притопитор Торр Ериксен Младши беше заставен да изчете първо новия закон срещу пеенето и поезията, а след това да прочете обвинителния акт срещу себе си, както и присъдата, която беше издадена от съда в негово отсъствие на закрито заседание, проведено по съкратена, бърза процедура. Очевидно му се полагаше затвор от две години и обществено-полезен труд от още две години, през които белким му дойдеше умът в главата. 

Следваше едно четиво, което представляваше скалъпен набързо правилник за живота му в новосъздадения затвор. 

- Вървете по дяволите! Да пукнете дано всички! – крещеше Притопитор Торр Ериксен Младши през сълзи, но от думите му не последваше нищо. Накрая се измори, остана без глас и млъкна. 

Елингтънците изглеждаха щастливи. Можеше да се познае по усмивките им и по факта, че в аптеките вече хапчетата против мигрена не бяха най-търсената стока. Всичко утихна. Старият Юрнексен отиде на свиждане на затворника. Като го видя, младият Притопитор Торр Ериксен Младши се зарадва и започна да му разказва какво му се беше случило – с още дрезгав глас. Старецът обаче само посочи към китарата и му направи знак да му я даде. Младежът му я подаде през решетките, Юрнексен я взе, обърна се и си отиде. Законодателя го беше пратил да си прибере тъпия инструмент, за да не създава повече главоболия. 
 

Александър Томов
3115 0

Водещи новини