Средиземно море е изгубило 70% от водния си обем преди 5,5 милиона години, предизвикано от стесняване на Гибралтарския проток, сочи проучване, цитирано от БТА.
Тесният морски проход, който разделя Испания от Мароко, играе съществена роля в тази екосистема. Реките, които снабдяват Средиземноморието с прясна вода, са твърде малко на брой, за да компенсират изпарението на морска вода. Този дисбаланс се компенсира от обмена на вода между Средиземно море и Атлантическия океан през пролива.
Стесняването на Гибралтарския проток, случило между 5,97 и 5,33 милиона години преди нашата ера, в края на миоцена, се е дължало на движението на тектонски плочи. Това е ограничило обмена на вода между Средиземно море и Атлантическия океан, което е довело до концентрация на соли в морето.
През първата фаза, продължила около 35 000 години, Средиземно море е било пълно с вода, но стесняването на Гибралтарския проток малко е затруднило изтичането на солена вода към Атлантическия океан. Това е довело до натрупване на соли и го е направило по-солено. Втората фаза е била по-кратка - около 10 000 години. Тогава протокът се е затворил напълно, а Средиземно море се е отделило от Атлантическия океан и обменът на вода с океана е спрял. Така навсякъде са се натрупали соли и морето е пресъхнало, посочват авторите на изследването.
Степента на спадане на морското равнище по време на тази криза остава предмет на дискусия. „Според някои хипотези нивото на Средиземно море почти не е спаднало, а според други морето на практика се е изпразнило“, посочва Джовани Алоязи, ръководител на проучването.
Смята се, че спадането на морското равнище е променило и атмосферната циркулация над Средиземноморския басейн. Това е увеличило вулканичната активност в региона. „70% от обема на Средиземно море представлява огромна маса вода, която оказва натиск върху литосферата“, обяснява изследователят. Когато това налягане се намали от спадането на морското равнище, се улеснява образуването на магма, придвижваща се към повърхността. Това прави изригванията по-вероятни.
Изследването е публикувано в сп. Nature Communications.