76-годишната Светлана Исаханян поема по пътя на изгнанието от Нагорни Карабах към Армения само със зелените си чехли, дамска чанта и паспорта си.
"Това е всичко, което имам. Нямам никого, нямам роднини в Армения, не знам какво ще правя“, казва с отчаяние възрастната жена, която е част от първата група бежанци, влезли вчера в Армения през граничния пункт Корнидзор, където арменското правителство създаде приемен център.
Тя показва скъпоценния си арменски паспорт. Подобно на огромното мнозинство от 120 000-те жители на Нагорни Карабах, тя има два паспорта, местен червен и син за пътуване извън анклава.
Около десет компютъра са подредени в приемния център в Корнидзор, а зад тях доброволци вземат имената и данните за контакт на бежанците, докато членове на Арменския Червен кръст играят волейбол с децата или раздават храна.
Гробът на сина ѝ
Светлана Исаханян обяснява, че нейната къща в Степанакерт - главния административен център на Нагорни Карабах, е била повредена от бомбардировките, които съпътстваха светкавичната офанзива на Азербайджан тази седмица в кавказкия анклав, населен предимно с арменци.
Тя обаче пристига от граничното село Егцахог. "Отидох в Егцахог, за да посетя гроба на сина си, убит по време на войната през 90-те години, когато бомбардираха селото“, каза възрастната жена пред кореспонденти на АФП.
Нагорни Карабах, присъединен през 1921 г. от съветските власти към азербайджанската територията, в миналото е ставал сцена на две войни между бившите съветски републики - Азербайджан и Армения: едната от 1988 г. до 1994 г. (30 000 убити), а другата през есента на 2020 г. (6500 убити).
Този път военната операция на Азербайджан приключи за 24 часа, а силите на сепаратистите не бяха съпоставими с тези на Баку, докато Ереван отказа да въвлече войските си в нов конфликт за тази територия.
Възрастната арменка потвърждава също, че жителите на Степанакерт се сблъскват с огромни трудности в ежедневието си.
"Къщата ми беше повредена от бомбардировките в Степанакерт. Хората готвят навън, защото вече няма електричество, те готвят на огън, на дърва. Тези, които идват от селата и са намерили убежище в Степанакерт, спят навън", казва тя.
"Би било невъзможно да се върна да живея в Нагорни Карабах“ с азербайджанците, допълва възрастната жена - толкова е голяма омразата между двата народа в този анклав, който едностранно обяви своята независимост от Баку през 1991 г., с подкрепата на Ереван. Религията играе важна роля в отношенията между Армения, която е християнско царство още от 4. век, и Азербайджан, шиитска страна на брега на Каспийско море.
Петнайсет минути, за да си стегнеш багажа
В групата от бежанци е и 28-годишният земеделец Шамир, който не назова фамилията си и е напуснал селото си близо до границата заедно със съпругата си.
"Оставих всичко зад гърба си, животните си, всичко. Първо мислехме, че само жителите на Егцахог могат да си тръгнат, след това научихме, че и ние можем. Имахме 15 минути да си съберем нещата, не можахме да вземем нищо“, казва този изтощен човек.
"Селото беше обградено от азербайджанската армия. Нямахме проблеми с храната, имахме зеленчукови градини и Международния комитет на Червения кръст (МКЧК) ни докара брашно“, уверява Шамир, след като първият конвой с помощ от МКЧК успя в събота да влезе Нагорни Карабах.
"Когато разбрах, че Арцах (арменското наименование на Нагорни Карабах) е азербайджански, решихме да напуснем, защото арменец не може да живее на азербайджанска земя“, казва мъжът, който възнамерява да се установи в район на Армения, където има роднини.
Той обаче оставя след себе си гроба на своята починала на тригодишна възраст дъщеря. "Не съм се сбогувал с нея, защото се надявам да се върна", добавя Шамир.