След Сирия, Либия и Нагорни Карабах, Афганистан е с опит за поредния руско-турски кондоминиум / територия с установена суверенна власт над нея от 2 или повече държави/. Това казва в анализ за novini.bg проф. Владимир Чуков. Той е известен арабист, университетски преподавател и учен в областта на политиката на Близкия Изток и исляма.
Афганистан е страна, в която е много трудно може да се създаде държавна конструкция. Историята на местната протодържавност доказва, че там никога не е съществувала държава, носеща в себе си компонентите на класическия етатистки истаблишмент, създаден в Европа през 18-ти век. Силно насеченият релеф обрича на изолация отделните административни единици, гарантирайки тяхната автономност и независимост от столицата Кабул.
В 34-те провинции живеят над 20 етнически общности, които говорят повече от 15 езика /без техните диалекти/.
Етноезиковата мозайка е една от предпоставките за психологически вкоренения иредентизъм /несвободен от чуждо влияние/ на местното население. Той храни бунтовническото движение талибани, чиито идеологически предшественици през1989 г. принудиха могъщата Съветска армия да напусне страната след 10-годишна окупация.
Друга причина за вечната непримиримост към външния фактор е фактът, че повече от 99% от населението са мюсюлмани, сред които доминират радикалните тенденции. Афганистанската държавност е класическо буферно квазиетатистко формирование, в което външният фактор е водещ. Последният е иманентен компонент от всяка местна държавна конструкция, която винаги е носела палиативен характер. Подобна зависимост съществува още от преди 18-ти век, когато Афганистан е разделял колониалните амбиции на Британската и Руската империи.
Изтеглянето на американския контингент от Афганистан, фиксирано за 11 септември 2021 г. връща на страната статуса на традионен буфер. Пентагона опроверга твърдения на WSJ, че според американските военни правителството в Кабул ще падне 6 месеца след оттеглянето на американците. Тези дни пред агенция „Associated Press“ американски военни, пожелали анонимност, са заявили, че САЩ ще оставят 650 военнослужащи. Те ще служат заедно с турския контингент за поддържане на сигурността на летище Кабул.
Нещо повече, преди месец специализирани издания съобщиха, че изтеглянето ще има тактически характер. За това говори намерението на американското командване да евакуира приблизително 50 000 контингент от афганистански преводачи, помагачи и обслужващ персонал. Те ще бъдат насочени към ОАЕ, Катар, Кувейт и Бахрейн. На мястото на тези приблизително все още присъстващи в страната 8 500 военнослужещи, ще бъде поканен контингент от приблизително 20 000 наемници. Някои от тях дори вече били пристигнали на място. Преди месец Анкара заяви желанието си да остане на летище Кабул, заедно с пакистански и унгарски контингент, след изтеглянето на НАТО-вските части. В замяна Турция иска политическа, логистична и финансова помощ, както и опрощаването на сделката S-400 с Русия и връщането й в програмата на производството на F-35.
Интересна е позицията на Русия.
Според близкоизточни експерти, се наблюдава засилване на интереса на Москва към Афганистан. Още преди повече от две години от Вашингтон се оплакаха, че Русия подпомага движението на талибаните в неговите атаки срещу НАТО-вските войски. Москва отрече за подобни действия. В същото време прави впечатление на все по-наситено участие на руски експерти по сигурността в местни медии за бъдещето на Афганистан след 11 септември. Европейски специалисти предполагат, че това е прелюдия към завръщането на Русия в Афганистан.
Интересна е и тезата на руснаците. Те твърдят, че след 11 септември в Афганистан ще избухне гражданска война.
За отбелязване е все по-активната координация между вечните съперници – Русия и Турция в различни конфликтни зони.
Всъщност става въпрос по скоро за координация и поделяне на зоните на влияние в спорната територия. На срещата на високо равнище на НАТО през 2020 г., в аргументирането на своята антитурска позиция, президентът Макрон заяви, че „Турция и Русия са като скачени съдове. Когато се появи единият, задължително се появява и другият.“ Той визира преди всичко Либия.
Хипотезата е особено работеща, там където се презастъпват териториите на влияние на двете държави в далечното и в по-близкото минало. Примерите са видими. Такава е Сирия, където е предстоящо свикването на 7-мото издание на Астана /Русия, Турция и Иран/. Поредицата споразумения /Сочи и Москва/ и почти ежемесечните телефонни разговори или лични срещи между представите на двете страни на различни нива ясно разчертават зоните на влияние в тази държава.
Класически пример за договорка между Москва и Анкара е превземането на кюрдския град Африн в Сирия от Турция. Когато в началото на 2018 г. командващият прокюрдските Сирийски демократични сили ген. Мазлум Абду в Москва искаше от началника на Генералния щаб на руската армия ген. Валери Герасимов помощ срещу настъпващата турска армия, последният отричаше, че въобще такава атака ще се състои. В Либия двете страни координират позиции спрямо деликатната и за двете страни тема за изтеглянето на чуждите страни. Според американски източници официално руската и турската страна са се договорили за изтеглянето на по 300 човека от няколкохилядните техните контингенти в арабската страна.
Наблюдатели обаче споделят, че всъщност и двете командвания прилагат подхода на ротация на военнослужащите. Турция прилага това по отношение на сирийските джихадисти, а Русия – спрямо частната армия „Вагнер“ на Евгени Пригозин. На последната конференция в Берлин 2 участниците са предотвратили опитите на Анкара да получи правото на вечна военна база в Либия.
Международните фактори са категорични, че изтеглянето на чуждите войски е предпоставка за нормализирането на обстановката в арабската държава, както и на протичането на предвидените за 24 декември 2021 парламентарни и президентски избори. В Нагорни Карабах виждаме сходна ситуация. След 44 – дневната война между Армения и Азербайджан в края на 2020 г. зоните на влияние се очертават посредством направените коридори за движение между доскоро враждуващите субекти. Бленуваният от Анкара и Баку сухопътен коридор между двете държави /през Нахичеван/ минава през арменска територия с руски мониторинг. Коридорът между столицата на Карабах Степанакерт до Армения минава през завзетата от Азербайджан територия, като трафикът отново се наблюдава от руската армия.
Друг аргумент за руско-турското сътрудничество в региона запознати твърдят е смазващата победа на загубилия войната арменски премиер Никол Пашиян. Неговата партия спечели 54% от парламентарния вот. Според наблюдатели двете страни са се споразумели статуквото да остане, а Пашиан го олицетворява. Не е ясно дали плановете на Москва и Анкара са да превърнат Афганистан в поредния „кондоминиум“. За разлика от останалите кризисни точки е видно, че това ще е твърде трудно.
Вашингтон не вярва на клетвите на Анкара за вярност към НАТО и оставя там свой контингент. Нещо повече, ако правителството на Ашраф Гани все още не се е произнесло категорично, то движението на талибаните категорично отхвърли възможността Турция да запази своето присъствие в азиатската страна. Военни наблюдатели отбелязват, че след мощното настъпление на ислямските радикали около една трета от територията на Афганистан е под контрола на талибаните, в около половината има поделено надмощие, а едва в около една шеста – преимущество на правителството. В тази азиатска държава ще е най-трудно да се институционализира вече приложената в Сирия, Либия и Нагорни Карабах формула, най-малкото защото там другите външни фактори са много по-силни от тези във вече изброените страни.