Вестник "Ню Йорк таймс" публикува статия на Иван Кръстев, в която се задава въпросът дали е по-добре за един авторитарен режим да се бори с корупцията или да работи с нея като се прави съпоставка между действията на президентите на Китай Си Цзинпин и на Русия Владимир Путин.
Си Цзинпин определя корупцията като екзистенциална заплаха за комунистическото управление на Китай и предприе широкомащабна кампания за прочистване на Китайската комунистическа партия от "тигри и мухи" - корумпирани държавни служители и фирми на всяко ниво на партийния апарат и държавната администрация. Критици на режима го обвиняват, че използва тази кампания, за да елиминира съперниците си, но антикорупционните усилия са много популярни сред обществеността и според мнозина независими анализатори са помогнали в реформите в получастни индустрии като петролния сектор, пише авторът.
Путин прави същото като Си, поне на думи, само че за близо 17-те му години на власт по обвинения в корупция не е пострадал нито един политически "тигър" и само няколко "мухи", отбелязва Кръстев. Причината за нежеланието на Путин да се бори с корупцията, за сметка на готовността му да води войни в чужбина, според западни анализатори е, че самият Путин е корумпиран. Кръстев обаче отбелязва, че дори и това да е така, то не е непременно причина да не се започне война с корупцията - напротив, може да е допълнителна мотивация, тъй като по думите на автора, няма нищо, което корумпираните политици мразят повече от корумпираността на другите хора. Причината за нежеланието на Путин да се бори с корупцията е по-сложна, смята авторът.
От една страна, за Путин взаимните обвинения в корумпираност са мръсните бомби на войните сред елита, които нанасят много съпътстващи щети. Проучванията отдавна са показали, че корупцията удря най-тежко по най-бедните групи в обществото, но е предимно проблем за средната класа, а в днешна Русия средната класа до голяма степен е съставена от вземащите подкупи държавни лица, срещу които би трябвало да са насочени антикорупционните кампании.
От друга страна, важното в политиката не са равнищата на корупция, а общественото възприятие колко корумпирана е страната и много често между двете няма пряка връзка. Малките и успешни войни в чужбина могат да са по-добър инструмент за промяна на общественото възприятие за степента на корумпираност на страната, отколкото същински действия за намаляване на корупцията, пише Кръстев и отбелязва, че след анексирането на Крим делът на руснаците, които смятат, че корупцията нараства, е паднал от 50 на 30 процента.
Корупцията тревожи Путин като оръжие, което да се използва от външните врагове на Русия срещу него. Кремъл не се притеснява, че има корумпирани руски официални лица, а че те са уязвими на западен натиск, тъй като откраднатите от тях пари, подобно на децата им, се намират на Запад. Корупцията по правило помага за обединяване на елитите, но може и да ги направи удобни за вербуване. В този смисъл Москва не би трябвало да е недоволна от усилията на Запада да прочисти скритите офшорни сметки, отбелязва Кръстев.
В крайна сметка най-важната причина за нежеланието на Путин да обяви война на корупцията е, че всяка антикорупционна кампания ще вдъхнови обществеността да поиска промени, а именно от това Кремъл най-много се бои. За разлика от Китай, лидерите в Русия не обещават, че животът ще е по-добър утре, те обещават, че нещата няма да се влошат. И също за разлика от Китай те могат да си го позволят, защото руската икономика се движи не от предприемаческата енергия на масите, а от природните ресурси, пише авторът.
Ето защо руското правителство е готово да признае, че корупцията е повсеместна - и най-добрата пропаганда не би могла да убеди хората, че е другояче. Правителството обаче също така издига идеята, че корупцията е начин на живот и следователно е естествено явление. В известен смисъл, корупцията е като водката - знаеш, че е вредна, но не можеш да си представиш Русия без нея, заключава Иван Кръстев в статията си в "Ню Йорк таймс".