Маргарита Петкова е повелител на думите, човек на словото, Първата дама на българската поезия и... още куп суперлативи придружават нейното име, но тя въобще не обича да ги чува. След 100 години нека я наричат както сметнат за добре следващите, които ще четат нейното творчество и ще оценяват нейното вълнуващо умение да оперира с езика ни.
По повод 24-ти май тя даде интервю за "24 часа".
За богатството, което ни е съхранило като нация, за глада за поезия, за миналото и бъдещето, за уроците... от книгите и от живота, говори Творецът.
Публикуваме интервюто на Хортензия Маркова, без редакторска намеса:
- Г-жо Петкова, мислите ли, че макар всички много да обичат да празнуват 24 май, уважението към езика сякаш не е целогодишно?
- Последните години няма някакви тържествени чествания на този празник. Организира се дори казионно в известен смисъл нещо и след това се сяда на трапеза, защото е почивен ден. Не знам какво става в училищата, но те няма как да не го отчитат и е редно да го отчитат. Това, което ми прави впечатление, е, че все по-малко хора знаят какъв точно празник е 24 май. Ден на светите братя Кирил и Методий, но и на българската азбука, просвета и култура и на славянската книжовност. Та 24 май е празник на всички, които се учат, и всички, които учат другите.
Да не забравяме, че ние сме единственият народ, който има празник на азбуката си.
Нека това си бъде и занапред ден на българщината, на нашата идентичност и на това, че чрез този език ние сме оцелели и продължаваме да оцеляваме. Полемиката, че този език е до Калотина и никой не ни познава по света заради него, е глупост. Езикът ни е толкова сложен и неимоверно богат, развоят му през вековете е забележителен – единственият аналитичен между славянските езици. Все пак аз съм филолог и знам колко богат е езикът ни - живо същество, което се променя съобразно "световните борби", без да губи своя "размах и изразитост жива". Цитирам произведения, които се преподават в училище. Така или иначе 24 май, мили учители, е и ваш празник.
- Учителите ли носят голямата отговорност за респекта към езика?
- Всичко започва от семейството, след това са учителите, които надграждат, и накрая е обществото, социализацията. Но учителите са мостът. Това е човек, който не само преподава, той трябва да възпитава, но към тази си функция днес голяма част от учителите са недотам заинтересовани. Не слагам под един знаменател всички, но системата позволява да има и едното, и другото. Иначе казано, и даскали, в хубавия смисъл на думата, и учители, които просто нямат друга работа и това са намерили. Много е тъжно, но е факт. Битува принципът, че който не може да влезе в друга специалност, влиза педагогика. Преподавателите в университетите гледат да имат хорариум и го пускат до диплома, а то излиза и мрази тази професия. От това страдат всички надолу по веригата.
- Арогантността бие ли грамотността, или напротив, във време, в което социалните мрежи дават трибуна на всички?
- Социалните мрежи са едно друго зло и добро. Езикът там е само едно от средствата за комуникиране. Мен ме ядат много, защото пиша свободни стихове без пунктуация. Да критикува, е един от начините на индивидуума да покаже, че и той е нещо. А останалото е чисто неразбиране.
Езоповски аз мога да направя човек на нищо, без да го обиждам с грозни думи. И какво съм направила, ще разбера аз и моите двама приятели в мрежата. Разбирам, че всеки един потребител чувства удовлетворение или дава воля на неудовлетворението си. Фактически - мирно и тихо беснее пред екрана, а иначе всичко си върви по сивото русленце на живота. Така са социалните мрежи.
Никой всъщност не се интересува от неграмотността. Само някои се хващат, че някой е изпуснал запетайка или шпация, което е смешно. Дразни ме повече, когато се критикува външен вид и здравословно състояние на когото и да било. Това са низките страсти със З. Те са кодирани у всички, но умният човек ги надраства и не им обръща внимание.
- Оказва ли се, че хората имат все по-голям глад за поезия днес? И това доказва ли се от сензационния успех на проекта "Поетите"?
- Още преди "Поетите" имам личните си впечатления. Ходя в страната, канят ме. Виждам хората в залата, млади хора, те искат поезия. Искат нещо, което да е различно от ставането сутрин, правенето на закуска на децата или изяждането на приготвената от някого, ходенето на работа и идването на срещата ни. Те искат да забравят, че пак ги чакат да се приберат вкъщи и да бият два шамара на детето, преди да си легнат. Драстично говоря нарочно. Хората искат да видят друг живот, който не е техният. Както винаги казвам сред приятели - такъв живот няма, такава любов няма. Но хората искат това и им е хубаво.
Не мисля, че моята поезия е кой знае каква. Много добре си знам мястото. Не искам слава. Защото нас, творците, ще ни оценяват след 100 години тези, които още не са планирани да се родят. Винаги давам пример с Кръстьо Пишурката, един от големите интелектуалци на своето време. Откъде го знаем ние?! От Ботев. Тъй че след 100 години. Дано поне като Пишурката.
Нямам ниско самочувствие, но нямам и грандомания в себе си. Знам си мястото. Нека ме подминават, нека не могат да стигнат до мен, толкова е просто. Когато ми казват хубави неща, на мен ми е много по-неудобно, отколкото ако ме псуват.
За един читател личността е това, което е написано от нея. Тези хора не се интересуват, че аз съм изморена, пътувала съм пет часа, че не съм спала и ми е паднала захарта или се е вдигнала, те искат да бъда такава, каквато ме мислят и ме искат. И аз съм това.
- Още ли сте Дивата къпина, чиято първа стихосбирка от юли 1983 г. за отрицателно време става библиографска рядкост, а вие бързо се превръщате във феята на любовната лирика?
- Още съм. Но каква фея?! Не обичам такива високопарни определения. Евтим Евтимов, с когото бяхме много близки, беше такъв човек, че искаше да направи на всеки комплимент. Беше дошъл в Търново и измисли, че съм Търновска царица и като вървя из града не само мъжете, но и покривите на къщите падат. Красиво е, но ни един покрив не се е срутвал. За мъжете ще запазя дискретност. Та така измисли кралица, императрица, богиня... Ама каква кралица съм аз... Съвсем съм си обикновена.
Аз нямам очаквания, нямам мечти. Имам цели. Те са нормални и човешки. Едно нещо трябва да си го изработиш сам. Безумно е както да мечтаеш за малка къща до кратера Тихо (кръстен на Тихо Брахе) на Луната, точно както да се омъжиш за ах, Еди-кой си. Животът не прескача от събитие на събитие, между тях си върви рутината. И стиховете.
- Стотици емблематични песни са по ваш текст, но коя ви е най на сърце?
- Няма да излизам с познатото, че творбите са като децата и не можеш да кажеш кое обичаш повече. Децата си обичам перманетно, а всички мои "рожби" – в зависимост от настроението. Но имам щастието да работя с най-добрите – Стефан Димитров, Богдана Карадочева, Васил Найденов, Йорданка Христова, Тони Димитрова. И правим хитове.
- Как успявате да се опазите от това да звучите като глас от миналото, а да вълнувате с модерен стил?
- Извинете, но аз не съм "гласовете ви чувам". Сега и тук съм. Миналото е минало дотолкова, доколкото е било настояще. Остават спомени, остават научени неща, но защо да оставаш в него и ти. "Ах, едно време какви бяхме", повтарят някои хора. Какви? Млади. И това е. Животът продължава.
- Притеснявате ли се, че технологиите рано или късно ще убият хартията и всяко творчество ще съществува само във виртуалната реалност?
- Не мисля. Да, нещата се променят. Но всичко това като че ли вече съм го чела. Изкуствен интелект и така нататък. От дете обичам фантастиката и не ми прави впечатление. И е нищо в сравнение с това, което предстои. Не можем да спрем прогреса. Всичко е написано, разбира се, и в другата посока. Нещата остават. Някой може ли да ми даде ясни доказателства, че скалните рисунки са дело на първобитен човек, а не на някой, който е останал от предишната цивилизация. Нищо не знаем. Пънем се, че сме венец на природата, но както казваше Георги Данаилов - трънен.
- Труден ли е пътят към белите нощи? (През декември излезе най-новата книга на Петкова "Още бели нощи" - бел.ред.).
- През черните дни. Всеки път е естествен. Важното е как го вървиш. За мен това е различна поетика. Владея до съвършенство така наречения класически стих. Римувания. Не знам защо в един момент тръгна друг - свободният стих. Има разлика между бял стих и свободен стих, да кажа. Но ако седнеш да го правиш преднамерено, значи си пълен идиот. Или става, или не. Рими може да прави всеки. В другото има повече мисъл. Това е моят опит. Това ми харесва.
Винаги съм писала много лесно. За десет минути написвам стихотворение и отивам да си мия чиниите. Хората, които не могат да пишат безримен стих, съответно казват, че това не е поезия. Тези, които не могат да пишат нищо, се занимават с така наречената хоризонтална проза. Всеки както.
- Какъв съвет за творческо писане бихте дали на всички ентусиасти, които искат да творят?
- Ако трябва да дам съвет, той ще бъде много високоплатен. Тоест - никой не може да ви научи да пишете.
- Отвътре-навън - това ли е тайната за постигането на всичко желано?
- При всички случаи първо е отвън-навътре, защото ти контактуваш с този свят и не знаеш какво има в теб. Раждаш се с едните инстинкти. Смятам, че всичко е в ума ни. Не знам защо някой е измислил, че сърцето е много важно. Да, то е много важен орган, но мозъкът дирижира всичко. Амигдалата ни командва. Но трябва да слушаме и неокортекса.
- Хората открай време сякаш търсят някаква формула за намирането на истинска любов, за разгадаването на любовта изобщо, но има ли такава според вас?
- Не. Ако има формула, тогава ние всички ще се влюбим в Юлиан Вергов или във Владо Зомбори, или във Владо Карамазов, респективно в Теодора Духовникова, да речем. Няма как?! Това е биохимия. Много малко хора ще ме разберат, но природата си е осигурила как да продължи живота. И внимавайте какво си пожелавате, момичета, природата ви го сервира и после се питате: "Този чукундур за какво ми е?!"
- В крайна сметка всичко свежда ли се до това да говорим на един език - да бъдеш разбран и да разбереш?
- Ето къде се връщаме - на Вавилонската кула. Защо не говорим на един език?! Защото ще започнем да мислим, че сме по-големи от Господ. Не мисля, че дори двама влюбени трябва да си говорят на един език. Какво ще се случва, ако с пет израза се разбират за всичко. Хората трябва да са различни. Да се допълват. Един има повече познания за езика, друг за математиката. И така ние можем да си бъдем полезни и интересни. Можем да учим един от друг. Защото най-важното в този живот е да научаваме.