Акад. Вера Мутафчиева: Сигурна съм, че без фантазия не би се родила и развила ни една наука

Академик Вера Мутафчиева е значим учен и историк, един от най-популярните съвременни български писатели, чиито исторически романи са преведени на над 12 езика и са удостоени с множество български и международни награди. Автор е на сценария на българския филм „Хан Аспарух“ (1981).

Тя е специалист по османистика и социално-икономическа история на България по време на Османската империя, академик на БАН (2004), доктор на историческите науки (1978), ст.н.с. I ст. (1980), с десетки научни публикации в България и чужбина. От 1961 г. публикува художествена проза – романи, повести, есета с историческа и съвременна тематика.

Клиничният психолог д-р Джордан Питърсън: Йерархичното поемане на споделена от всички отговорност е ключът към свободата

Умира след кратко, но тежко боледуване на 9 юни 2009 г. в София. Прахът ѝ е разпилян в Егейско море на 13 юли 2009 г.

Ето и някои нейни мисли, събрани от chetilishte.com:

Само любовта те кара да усещаш със сетивата на друг човек, да те боли с неговата болка и да мислиш с мислите му.

Знае се, че човешката привързаност е кратка. Но никой, когато разлюби, не си признава, че същият закон важи и за отсрещната страна. Всеки мисли, че продължават да го обичат както преди и от това са произлезли много тъжни недоразумения. Така човек се насилва да скрие от другия края на собствената си любов, бои се да не го убие, докато онзи от своя страна, върши същото.

Научете се, че всяко движение и дума в живота ви е избор – вие избирате през всеки миг на живота си, а отхвърляте отговорността за своите беди.

Няма училище, ни университет, дето да заменят по полезност, по обхват и плодове самоучението.

Вярно излиза, че последният дар, получен от нас, е словото. Доказателство: при опасност то изчезва най-напред.

Не сте ли забелязали – когато говориш откровено, без измислица и украса, винаги е трудно. Сякаш думите са ни дадени не за да разкрием сърцето си, а за да го скрием.

Описаните часове ще да са ми завещали едно здраво правило: при беда не стой на място, не затъвай в чакане! Бездействието е винаги печелещият враг на хомо фабер.

Сигурна съм, че без фантазия не би се родила и развила ни една наука. А без логика – никакво художество.

Чудаци! За какво хабят усилия, думи и преминават като слепци през живота? Пред страх от отвъдни мъки, от ада. Сякаш адът ще уплаши човек, живял достатъчно дълго и достатъчно добре! Сами превръщат себе си в гладници, а после гладуват за блаженство. Не е ли по-пряко просто да блаженстваш и да се убедиш, че адът е в самата наслада, в умората, досадата, преситата. Така не ще жадуваш рай и не ще се боиш от ад…

Ако всичко на тоя свят е суетно, не е ли пък съвсем суетна скръбта?

Винаги, когато в историята се намеси туй „ако“, разсъжденията продължават съвсем на възли и клупове; няма „ако“ в историята – там всичко става по едничкия начин, по който може да стане.

В ранна младост не разбирах защо възрастните хора обичат живота. От върха на цветущата си младост ги презирах. Към края на младостта те ми бяха забавни: що толкоз намират в живота? Днес се съгласявам с тях.

Защо се боим от ранната смърт приятели – та ние убиваме себе си много по- пълно с това, че живеем…

Последвайте канала на