Броени седмици след опита за военен преврат над правителството на Реджеп Ердоган и последвалите жестоки гонения над негови противници, излиза романът „Кръстопът”.
Книгата разказва за борбата на друг турски властник – Кемал Ататюрк, който иска да рефoрмира и дори премахне архаичната Османска империя и да създаде на нейно място модерна светска държава. Изданието на „Сиела” подчертава огромното влияние на идеите на Ататюрк за тази мащабна промяна и неизбежно извиква сравнения между Турция през 30-те години на ХХ век и тази в наши дни.
Авторът на „Кръстопът” – признатия за турски класик Кемал Тахир – е недолюбван от съвременниците си поради социалните и политическите си убеждения, като заради тях дори прекарва 12 години в затвора, където написва голяма част от книгите си. Макар да е поддръжник на Маркс и Енгелс, Тахир смята, че турското общество не може напълно да се впише в западните ценности и в книгите си модифицира левите идеи, за да ги напасне към особеностите на турското общество.
“Кръстопът” е фикционален, но обективен поглед към Турция по времето на Мустафа Кемал Ататюрк, наричан и до днес от турците Гаази паша. На фона на току-що въведените основни реформи в турската държава, в крехката все още Република, прозорливият Ататюрк създава опозиционната формация Свободна партия, която трябва да бъде „съперник” на официалната Републиканска народна партия. Манифестът на Свободна партия, създаден пак под ръководство на Ататюрк и съмишлениците му, следва да отговори на различните недоволства и да обедини край себе си хората, които не подкрепят Републиката. Динамиката на събитията обаче принуждава същия създател – генерал Ататюрк, да се откаже от този проект и да закрие партията след по-малко от три месеца.
В книгата смело са изложени проблемите на тогавашното – а и сегашното – общество: рушветчийството, търговията с плът, предателствата, нечестните политически игри. „Кръстопът” добре илюстрира как се полагат основите на модерна Турция, върху които стана възможно мирното съществуване в съюз между ислямската религия и секуларната държава и които сега са напът да бъдат разрушени.
Откъс от „Кръстопът” от Кемал Тахир
Мурат развърза вратовръзката си и я метна на масата, а после нави ръкавите на ризата си. Тъкмо се бе върнал от обяд и реши, докато си изпие кафето, да разгледа купчината листове, които постави пред себе си.
Най-отгоре бе макетът на първа страница – осем празни колонки, няколко различни по размер четириъгълници, показващи местата на снимките, които трябваше да се поставят тук-там в тях. И вътрешните, и външните новини бяха съвсем малко и не особено важни. Бюлетините на Анадолската агенция... се получаваха по телефона, после коментираха новините из кафенетата и за да не приличат една на друга, упорито ги разбъркваха, докато най-накрая се превръщаха в абсолютно безсмислени различни информации.
Ставаше ясно, че утрешният съботен брой на вестник Вакит с дата 9 август 1930 година отново ще излезе без водещо заглавие. Да, всички вестници страдаха от липса на новини. Обаче в страната имаше бунт. От два месеца се водеха боеве в планината Арарат.
Всъщност като се замисли, на Мурат въобще не му пукаше дали вестниците ще излязат с водещи заглавия или без тях. Една нощ седмично заместваше секретаря, който беше в отпуск. А никак не обичаше секретарската работа. За негово облекчение, откакто започна да пише репортажи, се отърва от пунктовете и цицерите, от сметките за това дали „текстът е малко, или текстът е много“.
Вятърът духна през прозореца, близна като огнен език лицето му и след полъха на тежката топлина на нощта изпита чувството, че някой безшумно се е промъкнал зад него. Всъщност вместо да започне захлаждане, с напредването на нощта жегата ставаше все по-непоносима. „Уффф, тук заприлича на нажежена пещ.“ Това усещане вероятно се създаваше от подовата настилка в помещението на секретариата, както и от тавана му, изработен от облицовъчен камък.
Погледна часовника си. Беше девет и половина. Скоро щяха да започнат да пристигат последните бюлетини от агенцията. След около час-час и половина и първа страница ще започне да се печата. Надяваше се все някога тази вечер работата да приключи благополучно. „Трябва да се обадя на колеги от вестниците... да се поразтъпчат край Босфора... То, тази нощ, преди да започне сутрешното захлаждане, няма да се ляга...“
Отправи поглед към часовника на стената, закаченото под него сако, шапката... телефона върху масата, поредицата книги на шкафа със стъклени витрини. Всички предмети сякаш бяха изгубили своята твърдост, бяха се размекнали по местата си – приличаха на желе.
Започна да разглежда листовете пред себе си. Във вчерашния брой на вестника бе съобщено, че ще бъде публикуван пълният текст на доклада, свързан с начина на събирането на финансовите средства, поръчан на чуждестранен специалист на име Мюлер. Колко души щяха да се заинтересуват от доклада на мосю Мюлер? Колко души ще го прочетат и колко от тях ще разберат нещо?
Тъй като бунтовниците се бяха възползвали от територията на Иран, Мурат предложи на шефовете си веднага да го изпратят там, за да прави репортажи, още преди бунтът в планината Арарат да бъде потушен. Те го намериха за много подходящо, зарадваха се и се задействаха да вземат необходимото разрешение. Макар двамата депутати от най-многочислената група – от Републиканската народна партия, отделно приближените на генерал Исмет, господата Хаккъ Тарък и Асъм, които почти всяка вечер бяха на трапезата на генерал Ататюрк, министър-председателят генерал Исмет... може би и дори самият генерал Ататюрк, да не виждаха никаква опасност в един такъв репортаж, те по никакъв начин не можаха да преодолеят категоричния отказ на маршал Февзи Чакмак. Причината не бе тайна – объркването в тила на армията. Фактът, че месеци наред бунтът не можеше да бъде потушен, не показваше ли, че има някакъв проблем? Как може да се скрие една толкова явна истина? И защо?
Така се бе отнесъл, че не чу приближаващите се стъпки. Когато видя на вратата изненадващо промъкналия се прислужник Хъдър Ефрейтора, с безразличие попита:
– Какво има? Този лист от агенцията ли е?
– Не, господин Мурат, има телеграма!
– Дай да я видя! Откъде е?
– Телеграмата е от Ялова. Изпратена е от господин Асъм и е изключително важна, ако питате мен.
– Още ли говориш празни приказки, дай ми я!
Взе я от ръцете му и установи, че е отворена. Докато я четеше, свъси вежди.
„Първа страница да не се печата стоп... Целият персонал от линотипери да чакат стоп... Идвам. Народен представител на Чорум, Асъм.“
Мурат се зарадва. Беше се отървал от запълването на първа страница с измислени новини, олекна му, като че бе отхвърлил от плещите си огромна тежест. Искаше му се да се пошегува с Хъдър Ефрейтора, който го наблюдаваше с любопитство, и затова се намръщи:
– Така отворена ли пристигна?
– Отворена ли? За телеграмата ли питате?
Прислужникът Хъдър Ефрейтора изведнъж се разтревожи, и докато се опитваше да намери най-подходящите думи, с които да се защити, притеснено започна да преглъща.
– Аз я отворих, господин Мурат, защото на плика пишеше „вестник Вакит“, затова я отворих. Да не би да стане грешка и да отиде при някой друг.
– Когато я отваряше, имаше ли някой около теб? Питам по кое време я донесе пощальонът?
– Кой? Ами никой! Кой може да бъде в този час?
– Не зная. Някой непознат. Например от другите вестници.
– Не! Нямаше непознати. Каква работа имат тук посред нощ? Бъдете спокоен!
– Добре че не е имало някой, защото... Ех, както и да е... Тогаз шъ тъ питам за к’во спокойствие говориш...
Когато искаше да се пошегува с Хъдър Ефрейтора, който бе от Чорум и говореше на диалект, Мурат го имитираше. Тъй като знаеше това, Хъдър Ефрейтора се успокои. Беше назначен във вестника от шофьора на двореца господин Дадал, който също бе от Чорум, и от седмицата, в която постъпи на работа (със самочувствие, останало от войниклъка), се превърна в шпионин на шефовете. Като всички шпиони, виждаше себе си като нещо повече от другите служители, а смирението, което проявяваше към Мурат, бе защото е приятел на Дадал и защото със собствените си очи бе видял в действие опасните му юмруци. Подемайки шегата, изви врат, сякаш се бе стреснал, и се заподмазва:
– Леле-е-е, господине! Какво ще правим сега? Значи тази телеграма... Ох, господин Мурат, какво иска да ни каже? „Първа страница да не се печата“, е написал господин Асъм. Тази приказка е като паролата на нощния караул. Добре де, какво иска да каже? Какво му е тайното на това?
– Тайното... Ситуацията във вестниците не е ли същата, като тази в армията? Главният редактор не иска ли да ни каже точно това? Да видим какво би станало, ако не се съхранява тайната на вестника?
– И какво му е тайното на това? Стига, драги ми господине! Трябва лекичко да ни се загатне, че да се знае от кого трябва да се пазим.
– От кого, така ли? Ай, жалко за ефрейторските нашивки, с които си се закичил. Къде се намираш, мизернико Хъдър? Това тук не е ли Истанбул? Абе, има ли друг Истанбул освен този Истанбул, бе, малоумнико? Трябва да сме готови на всичко за Истанбул. Ето, известният от едно време булевард, на който се намира Високата порта, не беше ли преименуван наскоро по решение на генерал Ататюрк на булевард „Анкара“. Да видим кои хора живеят на това място, не го ли обитават управниците? Онези, които усещат нещата, без да ги видят, и веднага щом ги усетят, майсторски успяват да се измъкнат от всяка ситуация ни лук яли, ни лук мирисали. Кучите му синове, не се ли струпаха всички тук?
– Да бъдеш управник... Тайните, които ние не можем да знаем... хищният му управник... Не, слава богу, не може да ги усети, да благодарим на всемогъщия Всевишен.
– Знаеш ли откъде ще усетят, безмозъчен Хъдър... Ще се досетят дори от идването на телеграмата. Нима една телеграма пристига, за да улесни работата на вестника? Не! Получава се в най-напрегнатите моменти, само за да я затрудни силно. Особено пък във вестник Вакит – телеграмата се получава най-вече защото е важна. Да ги благословим и всемогъщият Всевишен да вземе от нас, от нашите доходи и да ги добави към техните! Шефовете ни, не че ти не знаеш, макар да не са кой знае какви скъперници, не са с широки пръсти и е известно, че не дават така лесно пари – в това няма никаква лъжа, нито пък шега. Какво означава: „Господин Асъм ни изпрати телеграма от Ялова“? Означава, че е прежалил пари и душата го е заболяла. Защото за нашите работодатели е задължително да са богати, за да се чувства душата им добре, но пък богатства без душа нямат никаква стойност. По тази причина всички вестникари са отправили поглед към онзи склон, да опустее дано, дето е Високата порта и булевард „Анкара“, а когато наоколо падна мрак, та и досега, все гледат във вратата на вестник Вакит. И в момента, в който те са видели, че пощальонът влиза тук, веднага са схванали, че има нещо извънредно. Те също биха направили това, което на мен би ми хрумнало.
– Стига, господин Мурат, какво ви идва наум да направите?
– Това, което ми идва наум, Хъдър ага, е да натрупам пред себе си старите вестници, да се заровя в тях, да потърся и да открия кой е онзи случай на бунтарство, което се е развихрило, кипнало е и е преляло, заради което се е озовал на първа страница. Ето по тази причина... Ти... предполагам... Ти дойде, без да заключиш входната врата, да я залостиш с желязото, нали... И ти си един, Хъдър, хаймана такъв! Чакай, постой малко! Къде тръгна, преди да си чул какво ще кажа? Изтичай при главния линотипер Хайдар баба... веднага да дойде! От този момент насетне, който е вътре, е вътре, който е навън, е навън. Дори муха да успее да прелети навън или да влезе вътре, с теб е свършено, да го знаеш.