Цялата история на църковното женомразство е събрана в книгата „Четирите жени на Бог“ (ИК „Изток-Запад“). В изследването си френският историк Ги Бештел разглежда четирите представи на високопоставените християнски духовници за нежния пол: блудница, вещица, светица и наивница.
Откъде идва негативното отношение към жената в християнството? Защо Църковната институция векове наред искала да подчини жената? Защо на жените е бил отказван достъп до познание, култура, посвещаване в духовен сан, граждански права?
Част от отговорите са в „Четирите жени на Бог“, която ИК „Изток-Запад“ пусна на книжния пазар. Френският историк се спира и на темата за женското несъвършенство, изтъквано в почти всички религии, особено в християнството и юдаизма. Още от момента, в който Ева дава ябълката на Адам, жените са обвинявани във всички възможни пороци. Единственото спасение за наследничките на Ева е да станат майки, защото майчинството е спасение от грехопадението. Църквата одобрява образа на жената като мила и предана майка, но дори и тогава е резервирана. Жените винаги са подозирани, че носят дълбоко в себе си дремеща блудница или зла вещица. Светиците също не са били напълно одобрявани, защото са се опитвали да излязат от анонимността, на която били обречени жените. В продължение на почти деветнадесет века Църквата и нейните богослови проявяват противоречиви чувства към жената. В края на изследването си френският учен се спира и върху съвременното положение на жените в християнската църква.
Ги Бештел е френски историк, посветил цялата си научна кариера върху изследвания, свързани с образа на жените в християнската религия и цивилизацията на Средиземноморието.
„Четирите жени на Бог“ е увлекателно четиво интересно не само за историците, но и за широк кръг читатели. Преводът от френски е дело на Недка Капралова, оформленето на корицата е на Андрей Козарев.
ОТКЪС ОТ „БЛУДНИЦАТА“
МНОГО НЕРАЗУМНО СЪЩЕСТВО
Третирането на жените като животни винаги е означавало, че са били мислени като повече или по-малко лишени от разум, понеже животните, разбира се, били творения на Бог, но без това съвършенство, което прави от човека мислещо същество.
Физическата недостатъчност, поддържана от всички философи и лекари от Античността и Средновековието, която правела жената по-податлива на болестите и заразите (както твърди Авицена и дори талантливият лекар от XV в. Жак Депар), била придружена от умствена слабост. „Като индивид – казва св. Тома – жената е хилаво и несъвършено същество.“ Това се отнасяло както за тялото, така и за ума ѝ.
Змията от Битие е познавала много добре тази слабост на характера или я е предчувствала. Не е било без причина да се обърне към жената, за да я изкуши. Между богослови дори е могла да започне дискусия на такава тема: кой е бил по-виновен, Ева или Адам. Адам, отговаря св. Амброзий, защото Ева не е била много умна – глупостта ѝ я извинява. Не, Ева е по-виновна, казва Пиер от Ломбардия, професор по богословие в Париж (1100–1160), защото Адам само я е последвал и всъщност Бог го наказва не толкова сурово. Самият Мартин Лутер в един текст от своята младост подчертава умението на змията, която се обръща първо към Ева, тъй като я смята „за по-слабата проява на човешката природа“ . Но е вярно, че Лутер, както и другите, не е бил точно „феминист“...
Казвали също, че жената е поразена от „мекушавост“, което било обида във време, когато латинската дума mollities най-често обозначавала пасивна хомосексуалност. Но точно тази дума използва по отношение на жената Изидор от Севиля (560–636) в своите Етимологии.
Този архиепископ на Севиля – последният от отците на Църквата, се бил заел в своя огромен труд едновременно да събере накратко всички познания за света и да покаже „истината за нещата“, като проучва етимологията (на латински: veriloquium) на думите. Това дало най-любопитни резултати не само защото етимологическата наука по онова време била все още в своята детска фаза, но най-вече защото целите на Изидор били всякакви други, но не и научни. Той предварително знаел какво иска да докаже. В труда му откриваме няколко верни твърдения, други съвършено погрешни, но всички те целят да опишат света така, както го вижда авторът, както иска да го види.
Според него внукът (nepos) е наречен така, защото е роден след другите (natus post). Птицата (avis), добре позната за това, че лети във всички посоки, няма път (a-via). Кралят (basileus на грц.) създава базата, основата (basis) на своя народ. Мравката (formica) дължи името си на факта, че често носи зърна (ferat mucas), а прасетата (porci) са очевидно мръсни (spurci). Накрая бретонците (Britones) дължат своето име на факта, че са кретени (bruti).
Предположенията на Изидор стават още по-видими, когато се захване с жената. Вулвата (vulva) е просто една врата (valva): съвършено физиологична концепция. Твърдейки, което е вярно, че думата майка (mater) е свързана с думата материя (materia), той за пореден път подчертава, че майката внася в създаването на детето само най-неблагородните елементи. Мъжът (vir) обаче въплъщава силата (vis) и дава на бебето неговата форма, неговата същност, като това е в съгласие с Аристотел. Изидор обаче отива по-далече. Според него самата дума жена (mulier) идва от „мекушавост“ (mollities), което е погрешно и превръща жената в низък, нечист индивид, без сила и почти без чест.
Но влиянието на Изидор е било значително. Дори е имал многобройни ученици и последователи на неговата „наука“ като Рабан Мавър през IX в., Венсан от Бове и Бартелемей от Гланвил през XIII в. Всички кичат твърденията си с авторитета на Изидор, като придружават най-безсмислените етимологични предизвикателства с авторитетното „както казва Изидор“ (ut dixit Isidorus).
Това слабо създание, мекушаво, недостатъчно интелигентно, не особено разумно, „кокетно и лековерно“, както го оценява още Климент Александрийски (150–216), е напълно зависимо от мъжете. То желае да бъде покровителствано, което е добре: още Първо съборно послание на св. Петър съветва съпруга да бъде любезен към съпругата си – по-слаб съсъд, с който трябва да се отнася предпазливо (quasi infirmiori vaso muliebri) . Поради тази слабост ще се стигне до заключението, че жената трябва да бъде водена, доминирана.
Строгостта била обоснована и необходима. Оставена на самата себе си, жената вършела само глупости, както показват други няколко прилагателни, които множество текстове от религиозни лица свързват с нея: приказлива, недискретна, лукава, измамна, меланхолична и т.н.
Жената е приказлива по природа. По този въпрос всички са единодушни. Тя говори много, говори зле, лъже непрестанно. Това се нарича дърдорене, кудкудякане. Всички се оплакват от това ѝ качество. Жената не знае да си държи езика. Във втората част на Роман на розата, за която знаем, че е по-късна и по-мизогинна от първата, един персонаж изобличава лудия, който би ѝ се доверил:
Никой мъж, роден от майка,
освен ако не е пиян или си е изгубил ума,
не бива да разкрива на жена
нещо, което трябва да остане в тайна.
Гил от Рим изказва относно дърдоренето на клюкарките една хипотеза, която възмутила приятната, очарователна и силно набожна Кристин дьо Пизан (1363–1431) – известна поетеса и почти феминистка за своето време: когато излязъл от гроба, Иисус се появил първо на Мария от Магдала и на другата Мария вместо на мъже, защото бил сигурен, че жените с дългите им езици бързо ще разнесат вестта за възкресението му из целия свят...