Върховният административен съд остави без разглеждане жалбата на министъра на правосъдието срещу решение по т.1.1 от Протокол № 21 от извънредното дистанционно заседание чрез видеоконферентна връзка на Прокурорската колегия на Висшия съдебен съвет, проведено на 16.06.2023 г. По време на това заседание Борислав Сарафов е определен за временно изпълняващ функциите „главен прокурор на Република България“.
Съдебният състав не споделя така изложените от министъра на правосъдието аргументи за допустимост на жалбата, като установява, че последният не разполага с правен интерес от оспорването на процесното решение.
Общата клауза за обжалваемост на административните актове е приложима спрямо гражданите и юридическите лица, когато последните именно в това им качество са засегнати от даден административен акт, но не е приложима спрямо лица, които упражняват държавновластнически функции, в който случай за да бъде допустимо последните да оспорят даден административен акт, в това им специфично качество, следва това да е посочено изрично в закона. Изключение е предвидено единствено за прокурора, с оглед правомощията му по упражняване на надзор върху административните актове.
За да бъде едно лице правно квалифицирано като заинтересовано по смисъла на чл. 36 от Закона за съдебната власт (ЗСВ), последното следва да бъде пряко, непосредствено и лично засегнато от взетото решение, каквато хипотеза е невъзможна за лицата осъществяващи държавновластнически функции, в това им специфично качество.
В конкретния случай министърът на правосъдието не е пряко, непосредствено и лично засегнат от приетото решение на Прокурорската колегия, с което се определя временно изпълняващ функциите главен прокурор. Върховните магистрати приемат, че не е допустимо оспорването на процесния административен акт в обществен интерес от страна на министъра, тъй като това е правомощие на прокурорите, които единствени разполагат с възможност да сезират съда с протест в защита на обществения интерес. Съдебеният състав приема също, че в процесния случай с отмяната на акта не може да бъде постигната и търсената и твърдяна от жалбоподателя благоприятна промяна в неговата правна сфера, посочват върховните магистрати.
С оглед направения дотук анализ съдебният състав намира, че законодателят не е предоставил на министъра на правосъдието право да оспорва решенията на ПК на ВСС, с които се определя изпълняващ функциите административен ръководител.
Също така след систематичен анализ на разпоредбите на глава девета, раздел I на ЗСВ, настоящият съдебен състав отчита, че законодателят ясно и категорично е направил разграничение между статута на председателя на Върховния касационен съд, председателя на Върховния административен съд и главния прокурор и този на всички останали административни ръководители в органите на съдебната власт, както и в процедурата по техния избор. В този смисъл в чл. 167, ал. 2 от ЗСВ, уреждащ откриването на процедури за избор на административен ръководител, изрично се сочи, че това е в компетентност на съответната колегия на ВСС с изключение на откриване на процедурата за избор на председателите на върховните съдилища и главния прокурор. Абсолютно аналогични са и разпоредбите на чл. 169, ал. 1 и ал. 3 от Закона за съдебната власт, при регламентация на изискванията за административните ръководители, както и на оправомощените субекти, които могат да правят предложение за номиниране на съответни административни ръководители, в които текстове отново е налице изключение за председателите на върховните съдилища и главния прокурор. Същият е подходът и в чл. 175, ал. 3, която е относима към предложението за предсрочно освобождаване на административните ръководители. Там също е направено разграничение за двамата председатели на върховните съдилища и главния прокурор.
Законодателят изрично е отделил процедурите за избор и предсрочно освобождаване на председателите на върховните съдилища и главния прокурор, от тези на останалите административни ръководители в органите на съдебната власт. В чл. 168, ал. 7 от ЗСВ обаче, подходът на законодателя е друг. В тази разпоредба изрично е уредено, че при отстраняване от длъжност на административния ръководител, функциите на административен ръководител до избирането на нов се осъществяват от един от неговите заместници, определен от съответната колегия на Висшия съдебен съвет, като не е направено изключение за председателите на върховните съдилища и главния прокурор. Абсолютно аналогично е положението и в чл. 175, ал. 4 от Закона за съдебната власт, където изрично е посочено, че при предсрочно прекратяване на мандат на административен ръководител на негово място се назначава лице, чийто мандат започва да тече от датата на встъпване в длъжност, а до встъпването в длъжност на нов административен ръководител, неговите функции се изпълняват от определен от съответната колегия негов заместник. Отново не е направено изключение за председателите на върховните съдилища и главния прокурор.
Това налага извода, че законодателят не е отделил процедурите за определяне на временно изпълняващ функциите на председател на ВКС, ВАС и главен прокурор, от тези на останалите административни ръководители в органите на съдебната власт.
По тези съображения върховните магистрати приемат, че не намират опора в нормативната уредба доводите, изложени в жалбата, че при евентуална отмяна на процесния административен акт ще настъпи промяна в правната сфера на министъра на правосъдието, засягаща правното му качество в процедурата по определяне на изпълняващ функциите главен прокурор на Република България.
Определението по административно дело №6486 от 2023 г. може да се обжалва с частна жалба пред петчленен състав на ВАС.