Спомени, майсторски разказани от Енчо Господинов, един от знаковите български журналисти, бил е и хуманитарен дипломат, за колегата му, друг емблематичен български журналист - Иван Гарелов, който почина вчера след боледуване. Енчо Господинов е работил дълги години в някогашния в.”Поглед” - от репортер, кореспондент и шеф на Международния отдел до зам.-главен редактор. В началото на 90-те години преминава на работа в Международния Червен кръст, работи и пътува по много горещи точки на света. От 1999 година е два мандата посланик на организацията в ООН, после зам.-генерален секретар на Международния Червен кръст. Завършва кариерата си като специален съветник на Кристалина Георгиева, когато тя беше еврокомисар. Неговата книга "Сянката на петнистия кон"предизвика голям читателски интерес.
Сн. личен архив, Енчо Господинов
„В младите си години, когато много момчета възмъжаваха, и той носеше барета. Сигнал, че има кауза. Беше преминал през в.”Народна младеж” и БТА. И постепенно превземаше Националната телевизия отвътре. Понякога се луташе в търсене на себе си, но не задълго. Такъв го помня.
После се срещахме по прахоляците и кръстопътищата на историята:
аз репортерствах за “ПОГЛЕД”, Иван - за телевизията. Виетнам и Кампучия през 1979; многократно в Ливан и Сирия през 1980-1983; в Алжир, когато ООП и Парламентът на палестинците в изгнание решаваше кога да обяви независимостта на държавата си; после по други ветровити места, а от време на време и в “Панорамното” му студио на “Сан Стефано”, откъдето Иван се опитваше да дава възможно най-панорамната картина на България и на света. В повечето случаи това му се удаваше. Освен кауза,
Иван обичаше професията си, беше талантлив и имаше мъжко сърце.
Сн. личен архив, Иван Гарелов
Каузата му беше Палестина и палестинците, еманацията й - осиновяването на Ахмед и благодарение на Иван превръщането му в лекар. Често го виждах в кабинета на д-р Кирил Игнатов, тогава шеф на Българския Червен кръст, където
Иван пледираше за повече хуманитарна помощ
за палестинците или ходатайстваше за българско гражданство за осиновения си Ахмед…
Заедно с Васко Василев, легендарният кореспондент на БТА в Бейрут в онези години, те наистина успяха да покажат драмата на един народ, осъден от глобални и регионални сили да остане без своя държава - а за много палестинци и без надежда. Без контактите, влиянието и логистичната подкрепа тогава на Васко в Бейрут, мисиите на още десетина обикалящи из района като хрътки български репортери биха били скромни и повърхностни разходки… Коста Иванов и покойният вече Иво Гарвалов бяха също част от тази мощна тройка на журналистическата ни солидарност в онези времена в Бейрут. Градът, по чиито улици можехме да срещнем и Ориана Фалачи, и Том Фридман от “Ню Йорк Таймс” и Дейвид Игнейшъс от “Уошингтън поуст” или Робърт Фиск от лондонския “Таймс”.
И Иван можехме да срещнем по “Хамра стрийт”, или в офиса на Махмуд Лабади, Прес-секретаря на ООП, или в бежанските лагери Сабра и Шатила, заедно с верните му оператори Данчо Йорданов или Иво Нешев.
Талантът му го дърпаше навсякъде,
където Иван можеше да предложи на зрителите си своите сканиращи “пейзажа” социално-рентгенови очи.
Така Иван успя да покаже и кампучийската кървава баня през 1979, когато Виетнам изрита от Пном Пен “червените кхмери” на сатрапите Пол Пот и Йенг Сари. Тогава Иван направи прочутия си документален филм “Къде сте, доктор Терпи” и обра всички възможни награди за журналист на годината, а два американски университета закупиха филма, за да изучават студентите им телевизионна драматургия…
В онези времена на недоузрелия социализъм,
както се шегуваше Веселин Йософов, сам голям почитател на Гарелов, Иван някак си успяваше да каже повече неща от екрана, отколкото постната традиция и практика на епохата обикновено предлагаха. Това се удаваше и на още няколко негови колеги, всички знаем кои бяха те. И така, както Тома Томов направи далечна Америка по-разбираема за нас тогава, така Иван успя да направи същото с уж близката географски до нас Гърция. Иван доведе в домовете ни Мелина Меркури и Микис Теодоракис, духа на Зорба, характера на гърците и тяхната политическа култура. Заедно с покойния Вечеслав Тунев, кореспондент на БТА в Атина, те ни запознаваха с вълшебните поети Одисеас Елитис и Рита Буми-Папа. Те построиха гигантски мост между нас и гърците, векове наред преди това разделени от недоверие и подозрения… Мостове, каквито днес нямаме с Белград, Скопие и дори с Букурещ…
По този мост по-късно хиляди позамогнали се българи “окупираха” с любовта си Халкидики и озвучиха с гърмежи и фойерверки нашето ЕС-комшийство.
Доведе Иван и личната драма на Голямата Ориана Фалачи, чиято Голяма Любов на живота Алекос (Александрос) Панагулис беше взел дъха и сърцето й. За Панагулис Ориана написа “Un Uomo” и взе престижната италианска литературна награда “Виареджо”.
Панагулис беше смел мъж, поет, журналист и бунтар срещу гръцката хунта, която не му прости и му прати един тежък камион да го прегази на самотно шосе. Мисля, че беше на 1 май 1976.
Ориана Фалачи, която тогава живееше с Алекос, успя да натовари на един самолет архива му и избяга чак в Ню Йорк. Разказвам този епизод, защото Иван Гарелов го разказа на нас, шепа младоци, в салона на СБЖ една мартенска сутрин на 1977. Току-що се беше върнал от Гърция.
Иван носеше славата си с достойнство и скромност.
Понасяше мълчаливо критиките за някои епизоди от живота си…
Малко ангели имаше тогава по върховете.
Но той има куража да се извини на българските турци за наивно-пропагандните си репортажи от южната ни граница по време на “Възродителния процес”, когато хиляди нещастни хорица напускаха България с денкове и стари куфари на “Ладите” и каручките си. Тъжна песен пееха колелетата на тези каручки.
А в най-мътните години на Прехода след 1989 неговата “Панорама” беше често вентилът,
който изпускаше пАрата от уморената и изхабена партокация и новите набързо скалъпени партийни “брички”. Иван я водеше вещо, спокойно, очите му вдъхваха респект и доверие както сред гостите в студиото, така и сред повечето зрители. Останалото казваха мустаците му!
Бонвиван с изискан гастрономически стил ; отворен за всички, с остър като скалпел език, когато се налагаше; той ще липсва много на нашата политическа и журналистическа трапеза.
На моменти Иван изглеждаше като българския Уолтър Кронкайт. Успокояващ лутащата се нация и безпътната ни държава. Отиде си по-рано, отколкото трябваше. Журналистиката, а и не само тя, осиротя.
Роден през 1943 в Царство България Иван се пресели днес/б.р. вчера/ в Небесното Царство.