Енчо Господинов е един от знаковите български журналисти, бил е и хуманитарен дипломат. Работил е дълги години в някогашния в.”Поглед” - от репортер, кореспондент и шеф на Международния отдел до зам.-главен редактор. В началото на 90-те години преминава на работа в Международния Червен кръст, работи и пътува по много горещи точки на света. От 1999 година е два мандата посланик на организацията в ООН, после зам.-генерален секретар на Международния Червен кръст. Завършва кариерата си като специален съветник на Кристалина Георгиева, когато тя беше еврокомисар. Неговата книга "Сянката на петнистия кон"предизвика голям читателски интерес.
СЪР КИЪР СТАРМЪР, СПОКОЙНИЯТ
От утре, за разлика от нас, гражданите на Великобритания ще си имат ново правителство и нов премиер. 61-годишен, юрист, при това, казват, добър и неподкупен. Завършил университетите в Лийдс и Оксфърд.
Спокоен, умерен, добър оратор, той работи неуморно и без много шум около себе си през последните 4 години, променяйки Лейбъристката партия и довеждайки я до невиждана доскоро победа на вчерашните избори.
Сега той иска да промени и страната си. Може и да успее. Seeing - believing. Ще поживеем, ще видим.
Но тази сутрин, в 7 наше време, 5 сутринта в Лондон, заобиколен от група млади момчета и момичета, Сър КИЪР обеща трудни дни занапред, докато промяната стане факт. И каза нещо по-важно, споменавайки мечтата на родителите си, които искали само едно - да изградят страна, в която децата им да живеят добре и щастливо. Само толкова. Децата им…
И се запитах в ранното утро над София
колко от нашите политици, обхванати от довчерашната предизборна логорея, колко от тях искаха да направят нашите деца и внуци щастливи в една нова, справедлива и некорумпирана България.
Колко от тях имаха идея какво въобще да направят за България и децата й, докато лаеха от сутрин до вечер по екранните канализации?
Колко от тях наистина имат такава ПАРТИЙНА МЕЧТА? За децата на България, които в индийска нишка се изнизват през Терминал-2, за да учат и работят в други държави. Докато много българи и българки в същото време берат ягоди в полетата на същата Великобритания… В техните “Ягодови полета завинаги”, ако си спомним една песен на Бийтълс. За англичаните ягоди, за берачите - “брулени хълмове”…
Естествено, всяка разлика между нашите избори и политици И “великобританските” такива е абсолютно случайна…
Не знам дали лейбъристите ще успеят в усилията си да променят Велика (някога) Британия. Слушайки новия им премиер, който след часове ще иде в Бъкингамския дворец за традиционната благословия на Крал Чарлз Трети, аз се сещам и за същата еуфория преди години, когато Тони Блеър също тъй сладко отпи от чашата на победата. Но след няколко премиерски мандата, последният недовършен, Тони Блеър завърши като “жалък пудел в скута на Буш Младши” и в пепелта на Иракската война, за която после трябваше да се извини на англичаните. Така писа някога по този повод един устат английски журналист.
Добре че нашето милозливо правителство рециклира безработния Sir Tony Блеър и му предложи бъдеща кариера като държавен съветник по пътя към светлото ни бъдеще.
Така както - но не съвсем -
някога, след победата при Дойран, англичаните са поканили Генерал Владимир Вазов в Лондон да преподава в Кралския военен колеж,посрещайки Героя от Дойран на гара “Виктория” със сведени знамена. Едните канят Победителя, другите - победения.
Вероятно това е една от малкото разлики между нас и “великобританците”, както ги нарича от екрана един наш къдрав политолог и планетарен блогър.
В политиката обещанията са облечени във фанфарни одежди, а реализацията им - почти винаги в мълчание. Докато пиша тези редове, отиващият си и малко тъжен Риши Сунак поздрави от екрана на БиБиСи Победителя Стармър. И Найджъл Фарадж, Терминаторът на Европейския съюз, направи същото. И той влиза в Парламента. И той иска да промени Великобритания и условията за живот на нейните деца. Може и да успеят…
Но така се случи, че преди десетина дни, шофирайки по диагонал, пресякох България. От София до Добрич и обратно. Към 1200 километра. Минах през много села и малки градчета. Айтос, Карнобат, Провадия, Ветрино, Аксаково, Стефаново, Стожер, Смолница…
Никъде не видях деца. Сигурно очите ми са били премрежени от маранята.