Разбира се, не е само „1984“, но също и „Прекрасният нов свят“, но за второто нямаме толкова лична отговорност, колкото за първото.
Оплетено ли се получи? Добре, да обясним.
„1984“ е романът на Оруел, в който той описва как правителството провежда пропаганда и държи всички под контрол, забранява книги и никой не чете в бъдещето. Оруел описва как ще крият истината и как се разпространява фалшива пропаганда. Описва как всеки гражданин е следен от камери и че дори мислите на индивида са под лупа; всяка негова крачка е под наблюдение и съществуването му е една база данни от информация за него.
„Прекрасният нов свят“ е романът на Олдъс Хъксли, в който той описва как книгите не са забранени, но никой не иска да ги чете и как истината е потопена в море от ирелевантност и безсмислици.
Та, да започнем отзад напред – защо казах, че за второто нямаме толкова лична отговорност? Защото заливането ни с ирелевантна информация, в която истината и знанието потъват, не е изцяло наше творение. Риалити формати, чалгарска култура, забава с жълта преса и скандали – това ни се сервира като „култура“. Да, наш избор е да я вземем или не, но самото ѝ производство не е наше творение. Тя е творение на медиите, на редакторите, на продуцентите, на сценаристите и т.н.
Имайки власт над собственото си поведение, ние можем да откажем да я консумираме и риалити форматите да отекат в канала. Но ние избираме да се заровим дълбоко в тях. Тъжно. Но не това е фокусът днес.
Фокусът са самосъздадените от нас си фактори да живеем в „1984“. Следене, трупане на бази данни за всеки един от нас, видеа, снимки, информация за локациите ни, за движението ни, за навиците ни. Почти всеки един от нас – съвременните хора – се отказа от анонимността си и я замени с фалшивата известност.
„Фалшивата известност“ е да си мислиш, че понеже имаш еди-колко си последователи във ФБ или ИГ, че имаш еди-колко си лайка, значи си нещо повече от другите. Валидираш се. Комплекси за малоценност, съжителстващи в една и съща глава с мании за величие. Неприятно.
В „1984“ правителството следи всички, снима ги, знае къде се намират, какво правят и какви са навиците им.
Днес това го правим сами. Снимаме се и се тагваме от дадена локация, пишем какво искаме за ядене, какви са навиците ни, тагваме се с приятели, показваме на всички кои са те, къде ходим с тях.
Снимаме видеа, които казваме в мрежата. Нямаме анонимност.
И това е личен избор. Ако се замислите, не е наложително да го правим. Животът ни не зависи от това. Но фалшивата известност е дрога, която отклонява вниманието от реалността, в която сме малки, неизвестни машинки, от които не зависи нищо, които съществуват, само за да работят и които ще си отидат безследно от тоя свят. Затова гледаме да го натъпчем със снимките си, та все нещо да остане от нас. Гледаме да се захраним с „обожание“ от микросветът на „последователите“ ни, които ни дават усещане за важност.
И като резултат, не можеш спокойно да съществуваш, без да се страхуваш, че ако направиш грешка, тя няма да се озове в публичното пространство веднага. Като се замисля, в детството и младостта си, какви тъпотии сме правили – добре, че нямаше телефони с камера и социални медии, защото всички щяхме да сме canceled и с кариера в канала (нямам предвид престъпления или погазване на някакви тежки морални закони, спокойно; имам предвид излагации, съсипващи имидж).
Има цели две поколения вече, които не познават живота от старата ера – преди камерите във всеки джоб и социалните медии. Това са мозъци, които са свикнали на живота в „1984“. Много от тях са расли с камери и прохождането им дори е било гледано онлайн и оценявано… с лайкове и коментари. Оттук насетне те ще съществуват според модела на вечно следене и нужда от оценяване. От оценяване дори на дреболии като какво ядеш и дали си го снимал добре преди да го изядеш.
Мисля, че това е непоносимо бреме за един човешки мозък, но пък и това си е наше собствено творение. Имахме избор, избрахме това. Сами се поставихме в „1984“.
И така ножицата между последните две поколения от нашата (пред-смартфон, пред-социални мрежи) ера и първите две поколения от новата ера е така широко отворена, че ние вече почти нямаме език, на който да комуникираме. За другите проблеми – тепърва ще разбираме… какви ще са.
___________________
Този коментар изразява личното мнение на автора
и може да не съвпада с позициите на редакцията на Novini.bg.