Андрей Янкулов е един от знаковите юристи в Антикорупционния фонд, известен наказателен адвокат, бивш прокурор от СРП и СГП. Също така през периода 2014-2016 година беше зам.-министър на МВР и на правосъдното министерство.
Оповестеното становище на Венецианската комисия към Съвета на Европа по проекта за конституционни промени стана като докладите (особено последните) по наскоро прекратения Механизъм за сътрудничество и проверка на Европейската комисия - всеки си чете в тях това, което иска да прочете. Едни - "подкрепа за основната посока и воля" ("политическата част"), други - "тежки критики в детайлите" ("техническата част").
Всъщност
Венецианската комисия нямаше как сега да каже по същество нещо по-различно от основното, което винаги е казвала в частта на съдебната власт:
разделяне на ВСС на два съвета, механизми за ограничаване на политическото влияние И върху прокуратурата, редуциране на правомощията ѝ извън наказателното правосъдие, Инспекторатът към ВСС е неясен орган по своята същност.
Съответно, частта от предложенията, която съответства на тези препоръки, е приветствана (разделянето на ВСС на две; редуциране на правомощията на прокуратурата извън наказателното правосъдие), а частта, която не съответства (засилване на политическото влияние върху прокуратурата през парламентарната квота в Прокурорския съвет и ролята на министъра на правосъдието; засилване на правомощията на Инспектората), е критикувана.
Комисията е съвсем последователна в препоръките си към България и настоящото становище не прави никакво изключение.
Критиката ѝ, че проектът практически няма мотиви, не е технически детайл, доколкото всъщност, от една страна, това издава липсата на концепция по например такъв важен въпрос като предвижданата реформа на фигурата на главния прокурор и въобще управлението и структурата на прокуратурата като цяло и йерархичните отношения в нея. Тази липса на избистрена концепция, впрочем, е съвсем видна и от политическото говорене по темата.
От друга страна, тази критика е свързана и със следващата, че проектът не е преминал сериозно предварително обществено обсъждане, което също не е дребен технически детайл, доколкото такова е необходимо не просто за да се отметне в някакъв чеклист за спазена процедура, а за да се гарантира информираността и участието на засегнатите страни (на практика цялото общество на още по-голямо основание в случая, в сравнение с обикновен закон) по време на процеса. Трябва да може да се узнае от всеки какво и защо се прави, съответно да има възможност за обратна връзка.
Становищата на Венецианската комисия са безспорно много ценни
не само защото задават рамката на единния европейски стандарт за качествено правосъдие. Ценни са например и с това, че с Комисията могат да се комуникират и конкретни национални специфики, които се считат за определящи от държавата-членка, за да не припознае безпрекословно някоя нейна препоръка. Това обаче не се прави у нас - когато не се приеме нещо по зададения от Комисията стандарт, това отклонение просто се прави и не се коментира въобще, а когато се приема друго - това става с изричното позоваване на същия този стандарт, за да послужи като верификация на качеството.
Резултатът обаче е един миш-маш, от който всеки все нещо ще си хареса да изчопли и отдели, но целият продукт никога няма да е особено добър.
Заглавието е на редактора