Чакайте да видя дали правилно съм разбрал за отхапаните от понито пръсти … „жертвата“ е минала покрай две табели, които ѝ съобщават, че е забранено да се хранят и дразнят животните, така ли? После си е пъхнала ръката в клетката, а накрая казала пред журналистите: „Посегнах към него[…]Изведнъж ме захапа. Не съм очаквала такова нещо“.
Та, правилно ли съм разбрал или ми убягва нещо?
„От община Стара Загора отговориха: „При преглед на записите от системата за видеонаблюдение е видно, че пострадалата, заедно с придружители, преминава покрай ДВЕ УКАЗАТЕЛНИ ТАБЕЛИ, съдържащи забрана за хранене и досег до животните“.
„Потърпевшата обаче твърди, че мястото не е било обезопасено адекватно“.
„Според пострадалата никой не е сигнализирал зоопарка за проблемното пони“. (дано никой да не я пуска до клетката на лъва…!)
…
„Проблемното пони“????
Ние нали знаем, че по принцип животните не са направени с автоматична функция да търпят непознати да ръкомахат и да си завират ръцете в устата, очите, ушите и муцуните им? Би трябвало да знаем, че животните НЕ са плюшени играчки и имат природни инстинкти за самосъхранение (явно доста по-силни от нашите…).
Също така как повече да сигнализират освен с двете забранителни табели? Ров? Ограда с ток? Катаджия със стоп палка?
Може би…
… може би трябва да сменим табелите?
Например, вместо: „Строго забранено храненето и дразненето на животните!“ да сложат: „Всеки сам си преценя!“ или пък: „Прави каквото щеш, ръцете са си твои!“
Мисля, че така ще има повече файда.
Малко ме притеснява нуждата на някои хора да бъдат постоянно направлявани и предупреждавани за очевидни неща, като например да не си пъхат ръцете в клетката на диви животни, без значение колко миловидни изглеждат те. Притеснява ме по много причини – една от които е: накъде отива тая държава и тоя народ! Друга причина е, че нуждата на някои хора от постоянно побутване в правия път, закрила, направление и „обезопасяване“ е идеално извинение на хората с власт да ни се набъркат на всички ни в живота с оправданието, че се грижат за нашата „безопасност“.
Случката, освен всичко, ме навежда на две мисли: първата е, че понитата в зоопарка имат по-силни инстинкти за самосъхранение от нас – посегнеш ли, хапе.
Втората е, че ние пък хептен никакви инстинкти за самосъхранение нямаме. Пъхаме си ръцете в устите на диви животни баш както си пъхаме бюлетините в урните – без да му хвърлиме много мислене. След това… кога за последен път се е случило да „хапем“ при заплаха? Някъде около протестите през 1997 г. трябва да е било.
Но да се/си пъхаме където не ни е работа – това редовно. Кажете сега – да гласуваш по един и същи начин, за едни и същи другари, избори след избори и да се хилиш: „ми те всички са еднакви“ – не е ли същото, като да си пъхнеш ръката в клетката на диво животно в зоопарка?
Гласуваш за другарите и комсомолците от всички метастази на БКП – и модерните, и класическите, пък после: „Изведнъж я съсипàха тая държава! Не сме очаквали такова нещо“. И „не е добре обезопасено“ …
Ето, например депутатката Елисавета Белобрадова има наблюдения по отношение на средата, които аз (с голям полет на фантазията) отдавам на липсата ни на инстинкти за самосъхранение, когато си пъхаме ръцете и бюлетините където не им е място:
„Много преди войната в Украйна и много преди да стана народен представител, за първи път започна ремонтът на Шишман.
Четири народни събрания по-късно, започнал много преди битката за Бахмут, ремонтът на Шишман продължава.
Много познати вече имат не едно, а две деца, родени след началото на ремонта на Шишман.
Моето най-голямо дете завършва днес средно образование, а я помня ей такава мъничка при началото на ремонта на Шишман.
Ако Кафка беше жив, щеше да има роман „Шишман“, в който работникът К. се опитва да завърши една шахта осем години.
Всичко тече, всичко има край, но не и ремонтът на Шишман. Той е едно вечно движение напред, едно стремление, един разход.
Ремонт – олицетворение на човешкия живот“.