Добре, каруците ще ги преживеем, нищо, че ги забранихте и се правите, че не ги виждате.
Добре, и дупките по улиците ще ги преживеем, нищо, че ви плащаме да ги ремонтирате все едно с италиански мрамор ги покривате, а изпълнението после е… с тоалетна хартия да ги запълните, ще държи повече.
Добре, и жълтите павета преживяхме, нищо, че е унизително да ни чупите и унищожавате културните ценности и да ни пи*аете на традициите на града. И то срещу много милиони левове при това.
Добре, и къдравият асфалт преживяваме, и ремонта на ремонта на ремонта – също. И затворените улици, които ги ремонтирате, колкото да бутнете още в джоба на изпълнителите. И ремонтите на тръбите, дето ги правите като деца с лего конструктор. И топлофикацията ви търпим, нищо че я плащаме все едно сме шейхове, а до радиаторите на някои от нас стига около 50% топло и то не всеки ден. Знам, знам… не е ваш проблем, на сградната инсталация е. Нищо не е ваш проблем. И хем е монополист, хем е пред фалит и е длъжник (това как успявате да направите? Толкова ли не можете да си контролирате кражбите? Или съвсем през просото го удряте?)
Но как да преживеем опита ви за убийство всяка есен и зима? Буквално: как да го преживеем? Не, не е реторичен въпрос, сериозно: как да преживеем управлението ви? Има ли някъде инструкция, да я следваме? Някаква тайна? Номер? Трик? Почти съм сигурен, че и още пари можете да изкрънкате от нас, стига да ни разкриете тайната как да се спасим от опита ви за убийство с мръсния въздух.
Колко време го правите тоя преход към „зелена“ София? Изгубих нишката на годините. Колко ОЩЕ време ще го правите? 200 години? 300 години? Хилядолетие?
Десетки хора всяка година губят битката с вас, мили общинари. Губят я завинаги. С фатален край. Отиват си. И оставят сираци, вдовици, спомени. Отиват да спят под земята. А ние… ние оставаме. Да се борим за глътка въздух.
Помня, че едно от първите неща, които президентът Радев направи, за да лъсне имидж на „социален“ политик, беше да наложи вето на данъка за старите коли. О, усещам как на мнозина току що, както им харесваше този текст, изведнъж спря да им харесва. Почувстваха се пряко засегнати. Да, обикновено това е разделителната линия --> „АЗ пряко засегнат ли съм?“
Това обръща каруцата.
Ако говориш срещу кражбите, всички са с тебе, докато не засегнеш личните им интереси – например, ако кажеш, че е лошо да се краде и от служебната нафта, а не само от бюджета на държавата. Така става лично, вече не е забавно. Едно е да кажеш, че общинарите са виновни, но като стане ясно, че и сами имаме вина… вече не е забавно, нали?
„Цялата държава на вили и могили, мойта кола ви е виновна, да ви *§€%*%$€§!“
Ами не точно ТИ и твоята кола… но като ви умножим по 200 000 например и вече може да се каже, че сте немалка част от проблема.
„Ами какво да правим? Нали трябва да отидем на работа някак?“
Метро? Автобус? Трамвай? Да се събирате по двама, трима или четирима, да правите „партия“ за споделено пътуване? Няма начин, българинът обича да пътува сам в колата. Това е изконна традиция, като туршията зимно време. И няма лошо, само дето накрая имаме задръствания в тоя град с пътна инфраструктура като за файтони; и замърсен въздух, все едно е Коледа и сме обградени отвсякъде от китайски фабрики за играчки.
На везните са: или да си ремонтираш колата (да пътуваш споделено, да се возиш на градския), или по 50-100 човека в София да умират всяка година от болести, свързани със замърсяването.
Отговорът е: да мрат!
Докато ТИ не се случиш между онези, паркирали за*ници на пейката пред кабинета на личния лекар, чакащ направление. А после на лекар, после на втори, на трети, а на края чуваш ПРОГНОЗАТА и разбираш, че може и да не доживееш да видиш внука да се дипломира.
Но тогава вече е късно.
Не мога да разбера тая самоубийствена склонност към саморазрушение. Да си хвърлиш боклука е едно – мръсно е, но не те трови така. Да крадеш от еврофондове го разбирам (не го одобрявам нѝ най-малко! Но разбирам мисловния механизъм зад него). Но да крадеш от екологичното развитие на града, в който живееш. В който живеят децата ти.
Хората, които горят гуми, боклуци, пластмаса, карат автомобили щайги с дизелови бълвачи на отрова. Хората в общината, които имат интерес, само ако е за „наш‘те“ фирми и техните планове, за друго – не ги занимавай!
Всички те дишат същия въздух като нас останалите. Разбирам да бяха собственици на завод, който живее на Бахамите и не му пука, че трови цял град. Или да взимаха решения за чужд въздух. Но всички те, всички ние дишаме едно и също – с еврото от корупцията в джоба или без него. Болестите не питат „ти от наш‘те ли си?“
Но…
… но напоследък имам едно натрапчиво чувство: че тия дори да искат (те не искат, но хипотетично, ако поискат) да работят в полза на народа, а не само на банковите си сметки, пак няма да могат, защото са назначавани „наши хора“, а не можещи. И така сме двойно прокълнати: с хем неможещи, с хем неискащи. Поправка: тройно. С хем много алчни също.
А колкото до обикновения нашенец с кюнеца, с паянтовата дизелова щайга, дето я е купил трета ръка от Италия, с убеждението, че каквото и да става, той е прав… тука положението отдавна е изпуснато, влакът е отпътувал, няма смисъл. Не се ли наложи политика отгоре, самоосъзнаването е мираж.
Хубава ви зима, успех и леко дишане!