Лятото дойде и е на път да си тръгне, а в София все по-често се чувствам като в партизанска война. Значи точно мина от някъде и на връщане ме чака барикада, едни хора ме гледат лошо и не мога да се върна. Липсва ми само една пита с кашкавал под мишница, мандра, мелница накрая на града или една кирпичена къща, за да се почувствам баш като родителите на Митко Палаузов.
Измежду засадите в града буквално вече не знаеш как да организираш деня си, а протестите "обявяват", че ще се местят и ще "изненадват" с нови барикади. Честно казано първоначално си ми беше забавно. Но в момента в който бул. "България" само за малко е блокирана от два бетоновоза, в центъра изобщо не може да се слезе, а през Румънското посолство по-добре, съветвам ви, - не минавайте, имам чувството, че за да се придвижа в София, имам нужда не от навигация, а от партизански ръководител или поне от уменията на Мишел от Съпротивата.
Всъщност - казвам го честно - блокирана съм. Покрай коронавирус, епидемиологични и други обстановки почти не усетих някой някъде да ме е спрял. Но сега, покрай протестите, усетих какво значи наистина да те затворят. От известно време не само аз а и много хора се чувстват като партизани в собствения си град. Или като диверсанти, търсещи пътечка, по която да се промъкнат край блокадите. За да стигнат до офиса или дома си.
Прочети повече ТУК.